Ейджи Йошикава - Тайко

Развитието на нещата при Таноджири обаче не оправда очакванията на Нагайоши. Всичко говореше за близкото поражение на братята Икеда. В същия миг обаче изчезналият преди малко военачалнически флаг със златно ветрило внезапно се развя в подножието на хълма, където чакаше Иеясу. Половината от войската му се понесе към Таноджири, докато останалите нададоха боен вик и нападнаха Гифугадаке.

Войниците на Нагайоши се втурнаха напред да ги пресрещнат. Двете войски се сблъскаха и кървав водовъртеж заля низината при Карасухадзама.

Стрелбата не секваше. Мястото бе отвсякъде обградено с хълмове. Битката беше отчаяна и цвиленето на конете, заедно със звъна на дългите саби и копията отекваха в околността. Небето и земята се тресяха от виковете на воините, които обявяваха своите имена, преди да влязат в двубой с някой противник.

Скоро по цялото протежение на долината нямаше и едно място, на което да не се биеха и нито един войник или офицер, който да не е заложил вече живота си. Тъкмо когато изглеждаше, че някой от отрядите може да надделее, той се сгромолясваше под ударите на врага; други пък, точно преди сякаш да бъдат разгромени, успяваха си пробият път напред. Никой не знаеше кой ще спечели и за известно време и двете страни тънеха в несигурност.

Някои падаха на земята поразени, други тържествуващо викаха имената си на победители. От ранените някои си спечелиха славата на страхливци, други — на храбри мъже. Вгледаше ли се внимателно, страничният наблюдател можеше да забележи как всеки от сражаващите се среща своята съдба и се изправя пред лицето на вечността.

Срамът бе това, което не даваше на Нагайоши да си помисли, че може да се върне на този свят жив. По тази причина днес бе облякъл и дрехите си за умиране.

— Искам да се срещна с Иеясу! — зарече се.

Докато безпорядъкът на битката нарастваше, повика при себе си четиридесет-петдесет воини и се насочи към военачалническото знаме със златното ветрило.

— Ще се срещна с Иеясу! Веднага! — пришпори той коня си към отсрещния хълм.

— Спрете! Никъде няма да стигнете! — кресна му един от войниците на Токугава.

— Хванете Нагайоши!

— Това е мъжът с бялата качулка, който препуска сега напред!

Вълните от въоръжени мъже, които се опитваха да го спрат, падаха под копитата на коня или се строполяваха сред пръски кръв.

Тогава обаче един куршум от дъжда, насочен сега срещу воина в бяло брокатено наметало, го улучи право между очите.

Бялата качулка на главата на Нагайоши изведнъж се обагри в червено. Последното, което видя, докато се сгромолясваше от коня си, беше небето на четвъртия месец. Юначният двадесет и шест годишен младеж падна на земята, все още стиснал поводите на коня. Животното — Хякудан, любимецът на Нагайоши — се вдигна на задни крака и зацвили жално.

Хората, които бързо се втурнаха към падналия, нададоха подобен на общо ридание вик. Понесоха мъртвото му тяло на раменете си и се оттеглиха на върха на Гифугадаке. След тях се затичаха мъже от отряда на Токугава, които в опит да отнемат залога на победата си, завикаха:

— Вземете му главата!

Загубили своя предводител, войниците на Нагайоши едва сдържаха своите сълзи. Извърнаха се с яростни изражения и обърнаха копията си срещу преследвачите. Успяха някак да скрият тялото на Нагайоши. Новината за гибелта му обаче като смразяващ вятър се разнесе над цялото бойно поле. Поредно нещастие сполетяваше отрядите на Шоню.

Местността заприлича на залят с вряла вода мравуняк — навсякъде гъмжеше от бягащи в объркване войници.

— Вие сте позор за войската! — завика Шоню, който се изкачваше нагоре по склона.

Яростта му никак не подхождаше на мирния изглед на природата наоколо.

— Тук съм! Не отстъпвайте така срамно! Забравихте ли на какво са ви учили всеки ден? Върнете се! Вървете да се биете!

Групата от войници с черни качулки пред него обаче не спря бягството си. Напротив, само един петнадесет или шестнадесетгодишен оръженосец с жалък вид приближи колебливо към него.

Водеше някакъв побягнал кон, който предложи на господаря си.

В сражението долу конят на Шоню бе прострелян и той самият падна на земята. Враговете го заобиколиха, но с отчаяна борба господарят си проправи път и се изкачи дотук.

— Вече нямам нужда от кон. Поставете тук походното ми столче.

Оръженосецът изпълни нареждането и Шоню седна.

— Това е краят на четирийсет и осем години — прошепна той сам на себе си.