Ейджи Йошикава - Тайко

— Питам се откъде ли ще нападне Иеясу — каза.

По слънцето мъжете можеха да познаят, че е още едва втората половина на Часа на дракона. Бързо или бавно минаваха часовете? В ден като този ходът на времето не може да бъде усетен по обикновения начин. Гърлата на войниците бяха пресъхнали, но не от жажда.

По кожата им полазиха тръпки от зловещата тишина. Някаква птица прелетя над долината с див крясък. Тя обаче бе единствена — всички останали бяха отлетели на някой по-спокоен връх и оставили мястото за хората.

Иеясу изглеждаше прекалено приведен в раменете. След като прехвърли четиридесетте, той леко напълня и дори когато сложеше доспехи, стоеше прегърбен. Под тежестта на покрития с украси шлем главата му сякаш почти потъваше между раменете. И дясната, и лявата ръка с пълководческия жезъл в нея, почиваха сега на коленете му. Беше седнал с разтворени бедра на ръба на своето походно столче. Позата не съответстваше напълно на достойнството на главнокомандващ.

Въпреки това такова бе положението на тялото му почти всякога, докато приемаше гости или се разхождаше. Не беше от онези, които вървят с изпъчени гърди. Старшите служители го посъветваха веднъж да поправи стойката си и Иеясу кимна вяло в знак на съгласие. Веднъж обаче, докато разговаряше с тях една вечер, той им поразказа за своето минало.

— Израснах в бедност. При това от шестгодишна възраст бях заложник в друг род и всички около мен се ползваха с повече права, отколкото аз самият. Ето защо, съвсем естествено, добих навика да не ходя изпъчен напред, дори когато бях с други деца. Друга причина за лошата ми стойка е, че когато четях в студените стаи на храма Риндзай, книгите ми лежаха на толкова ниска поставка, че трябваше да се привеждам над тях като гърбав. Мисълта, че един ден ще ме освободят от моето заложничество при рода Имагава и тялото ми ще стане отново изцяло мое, ме преследваше почти натрапчиво. Не можех и да играя като останалите деца.

Иеясу изглежда никога не би успял да забрави времето, прекарано при рода Имагава. Между неговите приближени служители нямаше и един, който да не е слушал разкази за дните му като заложник.

— Обаче, знаете ли — продължи той, — според това, което ми каза Сесай, монасите познават човека повече по раменете, отколкото дори по лицето. Изглежда, само с един поглед към раменете може да се познае, дали си достигнал просветление. Когато погледнах да видя какви са раменете на игумена, те бяха закръглени и с меки очертания, като ореол. Ако човек иска да приеме цялото мироздание в гърдите си, той не може да направи това изпъчен. Така започнах да си мисля, че моята стойка не е чак дотам лоша.

След като се разположи на стан във Фуджигане, Иеясу се огледа спокойно наоколо си.

— Това Гифугадаке ли е? Онези хора там трябва да са на Нагайоши. Е, допускам, че и отрядите на Шоню много скоро ще се приготвят за бой на някой от околните върхове. Някой съгледвач бързо да отиде да види отблизо.

Разузнавачите скоро се върнаха и доложиха на Иеясу за положението. Разбира се, сведенията за разположението на врага пристигаха откъслечно. Докато ги изслушваше, Иеясу замисляше своя план за битката.

Вече бе станал Часът на змията. Откакто вражеските знамена се появиха на отсрещния връх, минаха повече от два часа.

Иеясу обаче оставаше спокоен.

— Широдза. Ханжуро. Елате насам.

Все така седнал на мястото си, той се огледа с безметежно изражение.

— Да, господарю?

Двамата самураи се приближиха до него.

Оръжието им звънтеше.

Иеясу накара мъжете да сравнят картата, която държи, с действителния изглед на околността и ги попита какво мислят.

— Предполагам, че най-изпитаните бойци трябва да са в отряда на Шоню при Кобехадзама — добави. — Зависи накъде ще настъпят, но нашето положение тук на Фуджигане може да се окаже много неблагоприятно.

Единият от мъжете посочи високите върхове на югоизток и отвърна:

— Ако сте решили да водим битка от близко разстояние, то смятам, че възвишенията там в подножието са много по-добро място, където да издигнем знамената си.

— Добре! Да тръгваме.

Решенията му винаги бяха така бързи. Войската незабавно промени положението си. От подножието до заетото от врага плато разстоянието беше само един хвърлей.

Разделени от неприятелите си само от едно блато и от падината при Карасухадзама, войниците можеха да различат техните лица и дори да чуят гласовете, донасяни от вятъра.

Иеясу даде нареждания къде да се разположи всяко от поделенията и сам постави походното си столче на място, откъдето свободно можеше да огледа всичко наоколо.