Ейджи Йошикава - Тайко

Така една дружина се отклони в друга посока, докато Кютаро събра шестстотин мъже и ги поведе право след отстъпващия неприятел. Убитите и ранените, изоставени от Токугава покрай пътя, в никакъв случай не бяха по-малко от петстотин души, но броят на войниците на Кютаро също намаляваше с настъплението.

Всички останали вече бяха много напред, но двама мъже, все още дишащи сред труповете, кръстосаха копия. След малко ги захвърлиха като твърде тежки и извадиха сабите си. Падаха и ставаха, сборичкваха се и после се откопчваха в своя си, отделна битка. Накрая единият отне главата на противника си. С почти безумни викове победителят се спусна подир своите другари, но поразен от някакъв заблудил се куршум, отново изчезна сред зловонието на дима и кръвта.

Кютаро викаше до прегракване:

— Безполезно е да ги преследваме прекалено дълго. Гендза! Момоемон! Спрете отрядите! Кажете им да отстъпят!

Няколко от служителите му препуснаха напред и с усилие успаха да задържат хората.

— Отстъпете!

— Върнете се при знамето на господаря!

Хори Кютаро слезе от седлото и се изкачи от пътя до издадената част на една висока скала. Оттам можеше да вижда всичко наоколо. Впери поглед в далечината.

— А-а, дойде толкова бързо — промълви сам на себе си.

По изражението на лицето му личеше, че напълно се е съвзел след станалото. Обърна се към придружителите си и ги покани да дойдат да видят.

На запад, на едно издигнато място точно в обратна посока на изгряващото слънце, на връх Фуджигане нещо бляскаше под лъчите му.

Дали не е знакът на Иеясу — военачалническото знаме с нарисувано златно ветрило? Разтревожен, Кютаро повиши глас:

— Тъжно е да се признае, но нямаме средства да се противопоставим на такъв противник. Задачата ни тук приключи.

Събра войниците си и бързо премина в отстъпление. В същото това време от Нагатаке дойдоха четирима вестоносци от първото и второто поделение. Търсеха него.

— Нареждането за вас е да се върнете и да се присъедините към челните части. Така заповяда лично господарят Шоню.

Кютаро направо отказа:

— В никакъв случай. Ние отстъпваме.

Вестоносците не можеха да повярват на ушите си.

— Битката вече започва! Моля, незабавно се върнете и идете да помогнете на войските на нашия господар! — повториха те на по-висок глас.

Кютаро също повиши тон.

— Щом казах, че отстъпваме, значи отстъпваме! Трябва да се уверим, че господарят Хидейоши е в безопасност. Освен това повече от половината от хората ни са ранени и ако сега излезем срещу противник със свежи сили, ни чака разгром. Аз поне няма да влизам в сражение, за което знам, че ще загубя. Можете да кажете това и на господарите Шоню и Нагайоши!

С тези думи той препусна надолу по пътя.

Отрядът на Хори Кютаро попадна на Хидецугу и остатъците от частите му в околността на Инаба. Подпалиха селските къщи покрай пътя и се заеха да отблъскват постоянните нападения на хората на Токугава. Най-сетне привечер се завърнаха в главния лагер на Хидейоши при Гакуден.

Вестоносците, пратени да търсят помощ от Кютаро, бяха вън от себе си от гняв.

— Що за страхливост е това да се връщаш в главния лагер, без дори да се замисляш за отчаяното положение на своите съюзници?

— Явно е загубил власт над себе си.

— Днес разбрахме какъв е всъщност Хори Кютаро. Ако се върнем живи, ще му покажем презрението си.

Тръгнаха да настигнат своя откъснат сега отряд и ядно плеснаха задниците на конете си.

Двете поделения под началството на Шоню Нагайоши вече бяха лесна плячка за Иеясу. Сега неговият двубой с Хидейоши започваше да наподобява голямо състезание по борба сумо — всеки вече добре познаваше противника си. И двамата бяха предвидили от по-рано, че положението ще стигне дотук и разбираха, че другата страна няма да може да бъде надвита с прости уловки или показване на сила. Жалко, от друга страна, за храбрия воин, който се оставя да го водят само дързостта и гордостта му. Желанието да се сражава го заслепява дотам, че той забравя и силата на врага, и собствените си възможности.

Шоню нареди да поставят походното му столче на връх Рокубо и огледа над двестате вражески глави, взети при крепостта Ивасаки.

Беше сутринта, някъде към първата половина на Часа на дракона. Господарят още нямаше и най-малка представа за разразилото се в тила му бедствие. Виждаше само димящите развалини на вражеската крепост пред себе си и се опиваше от бързата радост, на която воинът толкова леко се поддава.