Ейджи Йошикава - Тайко

Слънцето мирно се издигна на небосклона и отбеляза началото на деветия ден от месеца. Войниците още бяха уморени. Хидецугу реши, че хората му трябва да са гладни и даде заповед да спрат. Щом получиха позволение, военачалници и войници седнаха и закусиха.

Бяха спрели в гората на Хакусан, наричана така заради едноименното светилище, което се издигаше на едно малко възвишение. Хидецугу постави на този хълм своето походно столче.

— Няма ли вода за пиене? — попита той един от служителите. — В манерката ми не е останало нищо. Гърлото ми пресъхна.

Вдигна съда и пресуши последните капки.

— Не е добре да се пие много течност, докато се придвижваме. Потърпете малко, господарю — посъветва го служителят.

Хидецугу обаче дори не се обърна да погледне към него. Мъжете, на които Хидейоши заръча да му помагат, само го дразнеха. Шестнадесетте години естествено го правеха непримирим и войнствен.

— Кой тича насам сега?

— Хотоми е.

— Какво прави той тук?

Хидецугу присви очи и се поизправи, за да вижда. Началникът на копиеносците Хотоми пристъпи към него и коленичи. Беше останал почти без дъх.

— Стана нещо неочаквано, господарю Хидецугу.

— Така ли?

— Моля ви, качете се малко по-нависоко до върха на хълма.

— Ето там — Хотоми посочи един облак прах. — Още са далеч, но се движат от подножието на планината към онези ниви.

— Да не е вихрушка? Не — прилича повече на войска.

— Трябва да решите какво да се прави, господарю.

— Това противникът ли е?

— Не мисля, че може да е някой друг.

— Почакайте, все пак се питам дали е наистина врагът.

Хидецугу продължаваше с нерешителността си. Изглежда просто не искаше да повярва на онова, което вижда.

Веднага щом стигнаха върха на хълма обаче, всичките му служители изругаха в едни глас:

— По дяволите!

— Мислех си, че врагът може да започне да ни преследва. Пригответе се!

Без дори да дочакат заповедите на самия Хидецугу, всички се затичаха да се готвят за отбрана. Изпод краката им захвърчаха парченца трева и пръст. Земята се затресе, конете зацвилиха, офицери и войници завикаха с пълен глас. Почиващите за закуска бойци за миг се настроиха за битка. В същото време обаче предводителите на войската на Токугава вече даваха заповед отрядите на Хидецугу да бъдат засипани с дъжд от куршуми и стрели.

— Огън! Опъвайте тетивата!

— Покосете ги!

При вида на объркването сред противника конниците и копиеносците внезапно се спуснаха в нападение.

— Не им давайте да се приближат до Негово Височество!

Сега всички около Хидецугу се опитваха само да запазят живота му.

Отвсякъде покрай пътя — дървета, храсти и падинки — изникваха рояци вражески войни. Единствените, които не можаха да си отворят път за бягство, бяха малката група хора около Хидецугу и неговите служители.

Младежът беше леко ранен на две-три места и сега яростно мушкаше с копието си.

— Още ли сте тук, господарю?

— Бързо! Отстъпвайте! Отдръпнете се!

Щом го видяха, служителите едва ли не започнаха да му се карат. Всички до един паднаха после в битката. Киношита Кагею забеляза, че Хидецугу вече е загубил своя кон и се сражава пеш.

— Ето! Вземете този! Ето ви камшик — бягайте оттук и не се обръщайте!

Кагею подаде своя собствен кон на господаря си, заби в земята пълководческото знаме и си запроправя път със сабята през вражеските редици. Накрая и той бе убит. Хидецугу посегна към коня, но преди да е успял да го възседне, един куршум удари животното.

— Дайте ми коня си!

Побягнал отчаяно между сражаващите се, забеляза към него да се приближава някакъв ездач и извика, за да привлече вниманието му. Мъжът дръпна рязко поводите, обърна се и погледна надолу към господаря.

— Какво има, млади господарю?

— Отстъпете ми коня си.

— Все едно искате от някого чадър по време на дъжд, а? Не, няма да ви го отстъпя, дори и да ми заповядвате.

— Защо не?

— Вие бягате, а аз съм от тези, които още нападат врага.

След този отказ воинът се понесе отново напред. На гърба му вятърът развяваше едно стръкче бамбук.

— По дяволите! — изруга Хидецугу, докато го гледаше как се отдалечава.

В очите на този човек той изглежда не бе нищо повече от бамбуково стъбло покрай пътя. Хидецугу се огледа назад и забеляза как враговете се приближават сред облак прах към него. Една група войници от различни отряди, въоръжени с копия, пушки и дълги саби, го забелязаха и завикаха, за да го спрат.

— Господарю! Ако бягате така, ще попаднете на още някой вражески отряд!