Ейджи Йошикава - Тайко

В полунощ войниците му напуснаха Кийосу, като създадоха впечатлението, че ще придружават своя господар. Поеха по пътя за Мино и се отправиха към Нагахама.

Самият Хидейоши тръгна веднага след тях, с не повече от тридесет-четиридесет мъже. Той пое в съвсем различна посока и бързо препусна по задните пътища, където никой нямаше да успее да го забележи. Накрая пристигна на сутринта на следващия ден в Нагахама.

— Сбъркахме, Генба — отбеляза Кацуие.

— Не, в замисъла нямаше слабо място.

— Нима мислите, че има замисли без слаби места? Някъде не сме догледали и после ето защо рибата се изплъзна така лесно от мрежата.

— Не че смятам всичко за безупречно. Ако ще се удря, трябва да се удари! Да бяхме нападнали мястото, където беше отседнал този негодник, досега щяхме да се любуваме на главата му. Но вие само настоявахте всичко да се запази в тайна. Сега, понеже не поискахте да ме послушате, усилията ни направо пропаднаха.

— Е, още си млад. Ти искаше от мен да изпълня един неразумен план, когато моят собствен беше по-добър. Най-добрият начин беше да изчакаме Хидейоши да дойде в крепостта и тогава да го принудим сам да се изкорми. Нищо не би могло да е по-лесно от това. Според съобщенията от снощи обаче, той внезапно е напуснал града. Отначало съжалих за това, но после премислих нещата. Щом копелето си тръгва от Кийосу нощем, това е направо дар от небето — потегля, без да е предупредил никого, значи все едно се признава виновен за престъпленията, в които ще го обвиня. Наредих ти да устроиш засада и да го нападнеш по пътя на връщане, та така справедливостта да бъде възстановена.

— Та тъкмо това беше грешката ви от самото начало, чичо.

— Моята грешка ли? Че защо?

— Първо сбъркахте, като си помислихте, че Маймунката сам ще влезе в ръцете ни, като дойде на днешното празненство. После, макар и да ми наредихте да отида да го причакам с един отряд войници, вторият ви пропуск беше да не пратите хора да завардят и страничните пътища.

— Глупак! Дадох заповедите на тебе и накарах останалите военачалници да ти се подчиняват, единствено понеже имах вярата, че няма да пропуснеш проста подробност като тази. И сега имаш дързостта да ми казваш, че е моя вината, дето сме пратили войници само по главния път и сме оставили Хидейоши да се измъкне по страничните! Трябва малко да се позамислиш колко ти самият си неопитен!

— Е, този път приемам, че вината е моя и ви моля да ми простите, но отсега нататък, чичо, избягвайте такива сложни замисли. Човек, който много се любува на хитрините си, може някой ден така да се оплете в тях, че после да не може да се измъкне повече.

— Какви ги говориш? Смяташ, че използвам прекалено много хитрости ли?

— Та това ви е направо навик.

— Ти… глупак такъв!

— Не само аз мисля така, чичо. Всички го говорят. „Господарят Кацуие прави хората подозрителни — никой не може да каже какво крои в момента“.

Кацуие млъкна и сбърчи гъстите си черни вежди.

От дълго време насам отношенията между чичото и племенника бяха много по-сърдечни от онези между господар и служител. Прекомерната близост обаче беше подронила уважението на по-младия към по-възрастния и сега то съвсем се губеше. Тази сутрин Кацуие трудно успяваше да прикрие израза на раздразнение по лицето си.

Към недоволството му се прибавяше и друго. Предишната нощ не беше успял и да мигне. След като нареди на Генба да нападне тръгналия си Хидейоши, Кацуие до сутринта остана да чака известие за това, какво е станало, с надеждата, че то ще разсее мрачното му настроение.

Когато обаче Генба се върна, той не донесе вестта, която чичо му така напрегнато очакваше.

— Покрай нас минаха само служителите на Хидейоши. Самия той не се видя никъде. Реших, че ще бъде само в наша вреда да нападаме тях и сега се връщам, без да има с какво да ви зарадвам.

Като се прибави към умората му от предната нощ, това съобщение направо хвърли Кацуие в отчаяние.

Сега, след като дори и Генба намери за какво да го укорява, не беше чудно, че тази сутрин се чувстваше потиснат.

Не можеше обаче да остава в подобно настроение. Днес се честваше поемането на властта от Самбоши. След закуска Кацуие си дремна и се изкъпа, а после за пореден път се премени в тежките тържествени дрехи и остави да вчешат косата му по подобаващ начин.

Не беше от хората, които дават на потиснатостта им да излезе наяве. Този ден небето беше покрито с облаци и времето бе дори по-влажно отпреди, но по пътя за крепостта Кийосу Кацуие, макар лицето му да лъщеше от пот, премина по-тържествено и гордо от кой да е от останалите гости.