Ейджи Йошикава - Тайко

Внезапно неизвестно откъде пристигнаха Ишида Сакичи и още петима младежи от частта на оръженосците. Преди още да стигнат до стаята на Хидейоши, от спалното помещение и от коридора се дочуха радостни гласове.

— Да не би Сакичи да се е върнал? — попита Хидейоши хората наоколо си. — Защо се бави сега толкова, а не идва?

Прати едного да го доведе.

Ишида Сакичи бе родом от Нагахама и по-добре от всеки друг познаваше местностите в околността й. Ето защо той сега реши, че времето е подходящо да използва уменията си. От обед бе излязъл сам навън да търси мястото, където биха могли да се скрият съпругата и майката на неговия господар.

Оръженосецът коленичи почтително пред Хидейоши. Според думите му близките на господаря заедно с прислугата си се били скрили в планината, на десетина часа път от Нагахама. Изглежда едва успявали да намерят там с какво да се изхранват.

— Е, да се готвим веднага за път. Ако тръгнем незабавно, до утре вечер трябва да успеем да стигнем дотам — каза Хидейоши и се изправи.

Едва успяваше да сдържи нетърпението си.

— Погрижете се за всичко тук, докато ме няма — нареди той на Кютаро. — Хикоемон е с войниците си в Оцу, а господарят Нобутака остана в Адзучи.

Щом излезе от крепостната порта, Хидейоши завари шест-седемстотин души да го чакат строени и готови за път. Бяха се сражавали последователно при Ямадзаки и Сакамото и дори и в Адзучи не им беше останало време да си починат. Пристигнали едва тази сутрин, лицата им бяха още уморени и покрити с прах.

— Петдесет конника ще са достатъчни да дойдат с мен — каза им Хидейоши.

Ездачите с факли в ръка тръгнаха напред да водят. Почти всички други войници трябваше да останат в крепостта.

— Това е опасно — настоя Кютаро. — Петдесет конника са прекалено малко. Пътят, по който ще минете довечера, върви близо до връх Ибуки, а там може още да се крият вражески отряди.

И Шоню, също както Кютаро, настоятелно се опита да го предупреди, но Хидейоши изглежда беше убеден, че няма повод за такава загриженост. Отвърна, че е безсмислено да се тревожат за него и нареди на хората с факли да водят напред. Излязоха от крепостната порта и потеглиха по засадения с дървета път на североизток.

Хидейоши язди през нощта до към четвъртия час и без да бърза много, успя да измине разстояние от пет левги.

В полунощ групата пристигна в храма Санджуин. Хидейоши очакваше монасите да са съвсем изненадани, но за негово удивление, още щом отвори главната порта, видя вътрешността на храма ярко осветена от запалени фенери, а дворът напръскан с вода и старателно пометен.

— Някой трябва да е минал преди нас и да е предупредил за пристигането ми.

— Аз бях — обади се Сакичи.

— Ти ли?

— Да. Помислих, че сигурно ще спрете тук да починете и наредих на един младеж, който бяга много бързо, да изтича дотук и да предупреди да приготвят вечеря за петдесет души.

По-рано Сакичи беше послушник в храма Санджуин, но на дванадесетгодишна възраст Хидейоши го прие като оръженосец в крепостта Нагахама. Това стана преди осем години и оттогава той се бе превърнал в млад самурай. Имаше бърз ум и съобразяваше по-леко от повечето хора.

Призори на розово-светлосиньото небе се показаха очертанията на връх Ибуки. Не се чуваше нищо освен чуруликането на птичките. Росата още покриваше пътя, а мракът под дърветата не се беше разсеял.

Хидейоши имаше доволен вид. Знаеше, че с всяка стъпка се приближава към майката и съпругата си и сякаш не обръщаше внимание нито на стръмния наклон на пътя, нито на собствената си умора. Сега, докато слънцето постепенно огряваше връх Ибуки, колкото повече приближаваше Нишитани, толкова повече закопняваше той за прегръдката на майка си.

Колкото и да се катереха нагоре покрай река Адзура, те сякаш никога нямаше да стигнат до извора й. Тъкмо напротив — коритото се разшири и реката се разля в долина, толкова широка, та биха могли да не забележат, че са посред планината.

— Това е връх Канакусо — обяви монахът, който им служеше като водач и посочи едно голямо възвишение право пред тях.

Избърса потта от челото си. Слънцето се беше изкачило по средата на небосвода и лятната жега се засилваше.

Монахът отново тръгна напред по пътечката. След време тя се стесни дотолкова, че Хидейоши и служителите му трябваше да слязат от конете. Точно в същия миг останалите хора наоколо се спряха по местата си.

— Може да е врагът — заговориха те уплашени.

Хидейоши и неговият малък отряд току-що бяха превалили върха. Наоколо в далечината май че имаше разположена група войници. Те също изглеждаха изненадани и се изправиха заедно на крака. Единият като че даде някакви нареждания, докато останалите се разпръснаха в безпорядък наоколо.