Ейджи Йошикава - Тайко

Йоджиро се бе втурнал в гъсталака да се сражава с разбойниците. Разтревожен, че може вече да са го убили, Муракоши го повика по име:

— Йоджиро, върни се! Йоджиро! Йоджиро!

Колкото и пъти обаче да викаше, другарят му не се обади повече. Муракоши също бе ранен на няколко места. Щом най-сетне успя да изпълзи вън от шубрака, видя точно до него да преминава сянката на някакъв мъж.

— А! Господарю Шигетомо!

— Санджуро!

— Как е Негово Височество?

— Издъхна.

— Не! — възкликна изненадан Санджуро. — И къде?

— Тук е, Санджуро — и Шигетомо посочи към главата на своя господар, която бе увил внимателно в парче плат и закачил на седлото си.

Извърна тъжно поглед настрани.

Санджуро скочи към коня. Стисна главата на Мицухиде и нададе дълъг, жалостен писък. Накрая попита:

— Какви бяха последните му думи?

— Съчини стихотворение, което започваше: „Няма два пътя — вярност и измяна“.

— Това ли е казал?

— При все че вдигна ръка против Нобунага, това не може да бъде съдено като вярност или измяна. И двамата с Нобунага са самураи и служеха на своя общ Император. След като се събужда от петдесет и пет годишния си сън, господарят разбира, че дори за него не е възможно да избегне похвалите и укорите на света. И след тези думи се самоуби.

— Разбирам.

Муракоши се тресеше от ридания и бършеше с юмрук сълзите от лицето си.

— Той нито послуша предупрежденията на господаря Тошимицу, нито се отказа да влезе при Ямадзаки в решителното сражение, въпреки неблагоприятното разположение и малката му войска — продължи той. — И това, понеже се е водил по Великия път. Така погледнато, да отстъпи от Ямадзаки щеше да е все едно да изостави Киото. Като разбирам какво е криел в сърцето си, не мога да се спра да плача.

— Макар и победен, той никога не остави Пътя и несъмнено е умрял уверен в себе си. Последните му стихове са негов свидетел пред небесата. Но сега вижте — ако губим време тук, онези разбойници ще се върнат и ще ни нападнат отново.

— Прав сте.

— Не успях да се погрижа сам за всичко тук. Оставих трупа на господаря обезглавен. Ще го погребете ли, за да не го открие никой?

— А останалите?

— Всички се събраха при тялото му и храбро срещнаха смъртта.

— Ще изпълня нареждането ви и сам ще си потърся място да умра.

— Ще занеса главата на господаря Мицухиде в храма Чионин. После мисля и аз да свърша със себе си. Е, сбогом.

— Сбогом.

Двамата тръгнаха в различни посоки по тясната пътека, която минаваше през бамбука. Луната хвърляше наоколо им чудно красиви отблясъци.

Същата нощ крепостта Шорюджи падна. Това стана тъкмо по времето, когато в Огурусу Мицухиде умираше. В укреплението се бяха пренесли военачалниците Накагава Себей, Такаяма Укон, Икеда Шоню и Хори Кютаро. Накладоха голям огън и като подредиха походните си столчета пред крепостната порта, зачакаха идването на Нобутака и Хидейоши. Скоро Нобутака дойде.

Превземането на крепостта бе бляскава победа. Войниците и предводителите им бяха вдигнали знамената и гледаха Нобутака с голяма почит. След като слезе от коня и мина между редиците на войската, той с приятелско изражение на лицето кимна на хората наоколо. Поздрави военачалниците с почти прекомерна учтивост — държеше да им покаже благодарността си заради победата.

Стисна ръката на Себей и любезно каза:

— Благодарение на вашата вярност и смелост Акечи бяха сразени в една-единствена битка. Душата на баща ми е отмъстена. Няма да забравя това.

Похвали по същия начин Такаяма Укон и Икеда Шоню. Хидейоши обаче пристигна малко по-късно, без да каже на тези хора нищо. Премина покрай тях в носилото си и дори изглеждаше, че нарочно не им обръща внимание.

Себей, даже и между тези калени бойци, се отличаваше с необикновена свирепост и нищо чудно държанието на Хидейоши да го обиди. Покашля се достатъчно силно, за да бъде чут. Хидейоши надникна от носилото и го подмина с бързата бележка:

— Много добре, Себей.

Себей удари ядосано с крак по земята.

— Дори господарят Нобутака прояви достатъчна учтивост, за да слезе заради нас от коня си, а този тук е толкова над мене, че ни подминава направо в носило. Може би Маймунката си мисли, че страната е вече под негова власт — заяви той на достатъчно висок глас, за да го чуят.

Освен тези думи обаче не можеше да направи нищо.

Икеда Шоню, Такаяма Укон и останалите бяха равни по длъжност с Хидейоши, но от някое време насам той се отнасяше с тях като с подчинени. Те също започнаха да се чувстват така, сякаш биват унижавани. Това усещане със сигурност не бе приятно за никого от тях, но никой не даде израз на недоволството си.