Ейджи Йошикава - Тайко

Беше краят на тринадесетия ден от шестия месец. Луната бе забулена от тънки облаци. Един-двама въоръжени конници яздеха отделно по-напред, а останалите ги следваха. Тринадесетте ездачи се движеха в разпръснат строй от северния бряг на река Йодо към Фушими.

Щом най-сетне навлязоха в една тясна клисура, която водеше дълбоко в планината, Мицухиде се извърна и попита Татеваки:

— Къде сме?

— Това е долината Окаме, господарю.

Върху Татеваки и хората, които го следваха, падаха светли петънца от процеждащата се между клоните лунна светлина.

— Мислите да минете северно от Монояма и после да излезете на пътя за Огурусу при храма Каншу ли? — попита Мицухиде.

— Точно така. Ако вървим все в тази посока и преди да се е съмнало стигнем колкото се може по-близо до Ямашина и Оцу, после няма да има от какво да се тревожим.

Внезапно Шинши Сакудзаемон спря своя кон малко пред този на Мицухиде и направи знак да млъкнат. Останалите ездачи също спряха. Без да прошепнат и дума, те само изпратиха с погледи Акечи Шигетомо и Муракоши Санджуро, които тръгнаха напред да разузнаят. Двамата спряха конете си до един поток и махнаха на мъжете по-назад да почакат. Останаха известно време така, заслушани в околността.

Да не би това да е вражеска засада?

Най-сетне по лицата им се изписа израз на облекчение. Останалите последваха знаците на Шигетомо и Санджуро и тихо тръгнаха отново напред. Луната и облаците висяха като окачени на среднощното небе. Колкото и крадешком да напредваха обаче, щом тръгнаха да изкачват склона, конете започнаха да събарят камъни или да стъпват по прогнили дървета и ехото дори на такива леки шумове събуди заспалите птици. При всеки звук Мицухиде и спътниците му спираха конете си на място.

След ужасното поражение те намериха убежище в крепостта Шорюджи и там си починаха. По-късно обсъдиха какво да направят. В крайна сметка единствената възможност се оказа да отстъпят към Сакамото. Всичките служители на Мицухиде настояха пред него за търпение. Господарят остави Мияке Тобей начело на крепостта и по здрач скришом излезе от портите й.

Отрядът, който го следваше чак докато напусна Шорюджи, все още наброяваше между четиристотин и петстотин души. Докато влязат в село Фушими обаче, повечето му бяха изменили и избягали. Малцината останали бяха неговите най-доверени служители, само тринадесет на брой.

— Ще трябва да дадем последен отпор на врага. Всеки, който не е решен да върви заедно с нашия господар до самия край, щеше да ни бъде само в тежест. Господарят Мицухару е в Сакамото заедно с три хиляди души войници. Трябва само да успеем невредими да стигнем до там. Моля се на боговете да помогнат на нашия беден повелител.

Така се утешаваха взаимно останалите заедно с Мицухиде служители.

Макар околността да беше хълмиста, нямаше истински стръмни места. Луната светеше, но почвата под дърветата се беше разкаляла от дъжда и пътят бе осеян с локви.

Освен това Мицухиде и неговите придружители бяха изтощени. Вече бяха стигнали близо до Ямашина и ако успееха да се доберат до Оцу, щяха да са в безопасност. Поне се поддържаха с тази мисъл. Но разстоянието до Ямашина се струваше на изтощените мъже по-дълго от сто часа път.

— Влезли сме в някакво село.

— Трябва да е Огурусу. Стъпвайте тихо.

Тук и там се виждаха покрити с гъста слама планински хижи. Хората на Мицухиде биха предпочели доколкото може да избягват такива обиталища на хора, но пътят минаваше между самите къщи. За щастие нито една от тях не светеше. Постройките бяха обградени с големи бамбукови гъсталаци и всичко сочеше, че хората вътре са дълбоко заспали, без въобще да знаят какви страшни събития са се разиграли преди два дни край тях.

Акечи Шигетомо и Муракоши Санджуро присвиха очи в тъмното и огледаха околността пред себе си. Преминаха по тесния селски път без произшествия. Спряха при завоя на пътя покрай един бамбуков гъсталак и зачакаха Мицухиде и останалите.

Очертанията на двамата мъже и отраженията от остриетата на копията им ясно се виждаха изпод сянката на дърветата на около петдесет разкрача встрани.

От тъмнината изведнъж дойде шум от чупене на съчки.

Татеваки, който водеше коня си пред Мицухиде, мигновено се обърна назад. Мракът бе надвиснал над сламената стряха на една хижа, потънала сред бамбуковия гъсталак. На около двадесет разкрача се виждаше Мицухиде, застанал на място като прикован.

— Господарю — повика го Татеваки.