Ейджи Йошикава - Тайко

Не последва отговор. Вятър нямаше, но нещо люлееше шубрака.

Татеваки тъкмо се канеше да се обърне, когато Мицухиде изведнъж пришпори коня си и го задмина, без да каже и дума. Беше се привел плътно към шията на животното. Татеваки намери това за странно, но въпреки това го последва заедно с останалите.

Преминаха така по пътя разстояние от около триста крачки, без да се случи нищо. След като настигнаха двамата пратени напред съгледвачи, тринадесетте продължиха напред. Мицухиде яздеше шести поред в колоната.

Изведнъж конят на Муракоши се стресна от нещо и се изправи на задни крака. В същия миг извадената му сабя профуча отляво на седлото и отнесе изострения връх на едно бамбуково копие. Ръцете, държали копието, бързо изчезнаха в бамбука, но останалите ясно видяха какво стана.

— Какво беше това? Разбойници ли?

— Сигурно. Внимавайте, изглежда се крият в гъсталака.

— Добре ли сте, Муракоши?

— Какво? Мислите ли, че ще се оставя бамбуковото копие на някакъв крайпътен крадец да ми навреди?

— Стига приказки! Вървете напред. От приказките само се бавим!

— А Негово Височество?

Всички погледнаха назад.

— Вижте!

Внезапно до един побледняха. Мицухиде лежеше на около сто разкрача пред тях, паднал от коня си. Гърчеше се на земята, стенеше от болка и изглежда нямаше да се изправи отново.

— Господарю!

Шигетомо и Татеваки слязоха от седлата, изтичаха при него и се опитаха да го поставят обратно на седлото. Но Мицухиде навярно вече нямаше сили за яздене. Само поклати глава.

— Какво е станало, господарю?

Останалите мъже забравиха всичко друго и се скупчиха около падналия. Въздухът се изпълни със стоновете на Мицухиде и въздишките на неговите служители. Тъкмо в този миг луната се показа нацяло иззад облаците.

Изведнъж от мрака на горичката се чуха неприглушените стъпки и крясъците на крайпътните разбойници.

— Другарите на онзи с бамбуковото копие ни нападат отзад. Тези негодници веднага се възползват от всяка слабост. Санджуро, Йоджиро, погрижете се за тях.

При тези думи на Шигетомо хората се подредиха наоколо и бързо приготвиха копията и извадиха сабите си.

— Проклетници!

С гръмък вик някой се метна в бамбуковия гъсталак. Нощната тишина бе прорязана от шум, подобен на дъжд от листа или може би на крясък на стадо маймуни.

— Шигетомо… Шигетомо… — прошепна Мицухиде.

— Тук съм, господарю.

— Шигетомо… — повтори раненият.

После заопипва наоколо си, сякаш търсеше ръцете, които го поддържат.

От гърдите му струеше кръв, очите тъмнееха и говореше с мъка.

— Ще ви превържа раната и ще ви дам лекарство. Потърпете още малко.

Мицухиде поклати глава в знак, че превръзката ще е излишна. После замърда с ръце, като че търсеше нещо.

— Какво има, господарю?

— Четка…

Шигетомо бързо извади лист, мастило и четка. Мицухиде пое с треперещи пръсти четката и погледна бялата хартия. Като разбра, че господарят му иска да напише своето предсмъртно стихотворение, Шигетомо усети някаква тежест в гърдите си. Трудно можеше да си представи как Мицухиде ще направи това тъкмо тук и сега. Почувствал пръста на предопределението, той се обърна към своя повелител:

— Не вадете сега четката, господарю. Оцу е съвсем близо и ако успеем да намерим пътя дотам, ще бъдете приет от господаря Мицухару. Дайте да ви превържа раната.

Шигетомо остави хартията на земята и се зае да развързва торбата си, но Мицухиде му махна рязко с ръка. После се подпря на лявата и се поизправи. Протегна десницата напред, стисна четката и с почти изумителна сигурност в движенията се зае да пише:

Ръката му обаче трепереше така, че навярно нямаше да успее да напише следващия стих. Подаде четката на Шигетомо.

— Допишете го.

Облегна се на скута на своя служител, вдигна глава към небето и за кратко време се загледа в луната. Когато лицето му се покри с мъртвешка бледност, дори по-бяла от тази на луната, заговори ясно и тихо. Довършваше стихотворението си:

Шигетомо остави четката и заплака. В това време Мицухиде извади своята къса сабя и си преряза гърлото. Сакудзаемон и Татеваки изтичаха стреснати назад и видяха станалото. Пристъпиха към мъртвото тяло на своя господар и заедно се пронизаха с остриетата на сабите си. Шест, осем, десет мъже последваха така Мицухиде по пътя към смъртта. След миг телата им се подредиха по земята като голямо кърваво цвете.