Ейджи Йошикава - Тайко

Сестра му приготвяше чай и единственото негово удоволствие през време на боледуването беше да наблюдава как парата се вдига от чайника под ярките лъчи на слънцето.

— Малко си поруменял тази сутрин, братко — рече с ведър глас Ою.

Ханбей потри буза с изтънялата си ръка.

— Изглежда и за мен е дошла пролетта. Хубаво е. Последните два-три дни се чувствам доста добре — рече той с усмивка.

През последните два-три дни и настроението, и цвета на лицето му наистина доста се бяха подобрили и тази сутрин Ою го гледаше с голяма радост. Внезапно обаче нещо я прободе и тя си спомни думите на лекаря: „Има малко надежда да се възстанови“. Но нима ще се поддаде на чувствата си? Колко болни са оздравявали, след като лекарите им са ги обявявали за покойници? Обеща си да се грижи за Ханбей, докато оздравее — да го видят оздравял бе тяхна обща цел с Хидейоши, който преди ден й бе писал от Харима, за да я насърчи.

— Ако продължиш да се поправяш така бързо, докато цъфнат черешите, вече ще си станал от леглото.

— Само грижи ти създавам, а, Ою?

— Сега пък какви ги говориш?

Ханбей се засмя глухо.

— Преди не съм ти благодарил, понеже сме брат и сестра, но тази сутрин някак си усещам, че трябва да ти кажа нещо. Чудя се дали е, защото се чувствам толкова по-добре.

— Щастлива съм, ако е така.

— Вече минаха десет години, откакто напуснахме връх Бодай.

— Времето тече бързо. Като се обърнеш назад разбираш, че животът преминава досущ като сън.

— Винаги оттогава си била заедно с мене — а аз бях само един планински отшелник — готвила си ми храна сутрин и вечер, грижила си се за мен и дори си ми правила лекарствата.

— Не, така беше само за кратко. Още тогава все говореше, че никога няма да се възстановиш. Веднага обаче щом здравето ти се подобри, отиде при господаря Хидейоши, би се при река Ане, Нагашино и Ечидзен. Тогава се чувстваше доста силен, нали?

— Сигурно си права. Това болнаво тяло успя да понесе доста.

— Значи ако се грижиш за себе си, и този път със сигурност ще се оправиш. Решена съм да те видя здрав като преди.

— Аз не че искам да умра…

— Няма да умреш!

— Искам да продължа да живея. Искам да живея, за да се уверя, че този жесток свят отново е намерил покой. Ах, само ако бях здрав, щях да мога да помагам с всички сили на господаря си.

Изведнъж гласът на Ханбей пресекна.

— Но не е във властта на човека да определя колко дълго ще живее. Какво мога да сторя в положението, в което съм?

Ою го погледна в очите и сърцето й се изпълни с мъка. Нима брат й крие нещо от нея?

Камбаната на храма Нандзен извести пладне. Макар страната още да бе разделена от междуособици, можеха да се видят хора, които се наслаждават на сливовите дървета, а между падащите цветове се чуваше песента на славеите.

Тази пролет изглеждаше хубава, но още беше само вторият месец. Щом се спуснеше вечерта и студената светлина на лампите затрептеше в тъмното, Ханбей отново започваше да кашля. През нощта Ою трябваше на няколко пъти да става, за да разтрие гърба му. При него имаше и други служители, но Ханбей не желаеше да ги остави да се грижат за него по този начин.

— Те всички са хора, които биха излезли заедно с мене в битка. Но няма да е редно да ги моля да разтриват гърба на един болник — обясни той.

И тази нощ тя стана, за да разтрие гърба на брат си. Щом влезе в кухнята да приготви лекарството му, изведнъж чу пред вратата шум, сякаш някой се прокрадва покрай плета от стар бамбук. Ою се вслуша. Отвън се долавяше шепот.

— Виждам светлина. Чакай само малко. Някой трябва да е станал.

Гласът отвън постепенно се приближаваше към дома. После някой потропа леко по капака на прозореца.

— Кой е? — попита Ою.

— Вие ли сте, господарке Ою? Куматаро от Курихара е. Тъкмо се връщам от Итами.

— Куматаро е! — извика тя възбудено на Ханбей.

Плъзна кухненската врата настрани и под светлината на звездите видя застанали трима мъже.

Куматаро протегна ръка и пое кофата, която Ою му подаде. Повика другите двама и всички заедно отидоха до кладенеца.

Ою се зачуди кои ли са останалите. Куматаро бе служителят, с когото бяха живели на връх Курихара. По онова време го наричаха Кокума, но сега той бе станал хубав млад самурай. След като Куматаро изтегли ведрото от кладенеца и изля водата в кофата, която взе от Ою, другите двама мъже измиха калта от ръцете и краката и кръвта от ръкавите си.

Макар да бе късно през нощта, Ханбей каза на сестра си да запали лампата в малката гостна, да сложи жар в мангала и да постеле възглавници за гостите.