Ейджи Йошикава - Тайко

— Влезте — покани го глас отвътре и един слуга плъзна вратата, която водеше към малка гостна. На пода седеше, подпряна на възглавници, изпитата фигура на стопанина.

— Добре дошли — рече за поздрав Ханбей.

Нобумори прекрачи прага и без встъпление започна:

— Миналата година ви донесох заповед на Негово Височество за екзекуцията на Курода Шоджумару и очаквах въпросът да бъде решен без отлагане. Оттогава обаче няма положителен отговор и това предизвика загриженост дори у господаря Нобунага. Какво имате да кажете по това?

— Е, добре… — започна Ханбей, като се поклони с ръце върху земята и разкри пред погледа изтънелия си като дъска гръб. — Нима без да желая съм накарал Негово Височество да се тревожи заради моята небрежност? С постепенното поправяне от болестта, правя всичко възможно да следвам желанията на Негово Височество.

— Какво!? Какво казвате?

Нобумори губеше самообладание. Или по-точно казано, ако се съди по цвета на лицето му, бе така разгневен от отговора на Ханбей, че не успяваше да потисне своята ярост или да отдели езика си от небцето. Ханбей изпусна една въздишка и хладно се загледа в смутения си гост.

— Е, тогава… няма ли нещо, което?…

При все излизащия с труд от устата му глас, възбуденият поглед на Нобумори остана преплетен със спокойния поглед на неговия домакин. Той се разкашля непреодолимо и после попита:

— Не сте ли пратил главата му на Канбей в крепостта Итами?

— Точна така, както казвате, е.

— Както казвам ли? Това е доста необичаен отговор. Преднамерено ли не сте се подчинили на заповедта на Негово Височество?

— Не говорете безсмислици.

— Щом е така, защо още не сте погубили момчето?

— То беше строго поверено на моето попечителство. Помислих, че мога да го сторя по всяко време, без много да бързам.

— Такава снизходителност е прекомерна. Подобно бавене, знаете, си има граница. Не си спомням никога да съм имал с някое поръчение подобен неуспех.

— Изобщо не носите вина за начина, по който сте изпълнили заповедта си. Съвършено ясно е, че заради това, което мисля по този въпрос, аз преднамерено отложих нещата.

— Преднамерено ли?

— Макар да знаех, че това е сериозна заръка, тази болест дотолкова запълни времето ми…

— Нямаше ли да е достатъчно да пратите вестоносец с една бележка?

— Не, може момчето да е заложник от друг род, но то ни е било поверено не за една година. Хората около такова хубаво дете естествено се привързват към него и няма да им бъде лесно да го убият. Загрижен съм, че ако се случи най-лошото и някой неблагоразумен служител прати за оглед на Негово Височество нечия друга глава, няма да има с какво да се оправдая пред господаря Нобунага. Ето защо мисля, че сам трябва да отида да го обезглавя. Навярно състоянието ми не след дълго ще се подобри.

Докато говореше, Ханбей почна неудържимо да кашля. Сложи хартиена кърпичка пред устата си, но изглежда, нямаше да е в състояние да спре.

Един застанал наблизо прислужник се приближи и се зае да разтрива гърба на господаря си. Нобумори не можеше да стори друго, освен да замълчи и да изчака, докато Ханбей се успокои. Но просто да седи пред човек, който се опитва да овладее буйния си пристъп на кашлица и чието болно тяло разтриваха, започна да става само по себе си болезнено за него.

— Защо не си починете в стаята си?

За пръв път Нобумори промълви нещо в знак на съчувствие, но видът на лицето му въобще не издаваше същото.

— Във всеки случай през следващите няколко дни трябва да се предприемат някакви действия в отговор на думите на Негово Височество. Удивен съм от вашата небрежност, но след всичко, което казах тук, няма какво повече да сторя. Ще пратя в Адзучи писмо, в което ще изложа положението точно такова, каквото е. Без значение колко болен може да сте, всякакво по-нататъшно забавяне само ще предизвика гнева на Негово Височество. Неприятно е, че с положителност ще трябва да го осведомя за това!

Без да обръща внимание на болезнената фигура на Ханбей, все още раздиран от кашлицата си, Нобумори каза това, което имаше, заяви, че си тръгва и излезе. Щом стигна до терасата, се размина с една жена, хванала поднос, от където се носеше тежката миризма на някаква лечебна отвара.

Жената бързо остави подноса и се поклони на госта си. Нобумори я огледа продължително — от белите длани, допрени до дървения под на терасата, до тила й — и накрая каза:

— Изглежда съм ви срещал преди. Ах, да, вярно. Когато бях поканен при господаря Хидейоши в Нагахама. Спомням си, че вие тогава му прислужвахте на масата.