Ейджи Йошикава - Тайко

И кварталът със самурайските домове, целият насечен от тесни пътечки, и великолепните жилища на големите военачалници бяха повечето вече завършени. Храмовете също бяха разширени и отец Гнечи бе започнал да строи църква.

Това, което наричат „култура“, е неосезаемо като мъгла. Започналото като просто разрушение сега пред самите нозе на Нобунага добиваше вида на нова, епохална култура. В музиката, театъра, живописта, литературата, религията, чайната церемония, облеклото, храната и архитектурата изоставяха старите предпочитания и стилове и възприемаха нови и свежи. В културния кипеж на Адзучи дори новите шарки на женските копринени кимона си съперничеха помежду си.

„Това е Новата година, която очаквам и това е Новата година на целия народ. Надали е нужно да се казва, че да издигаш е по-приятно, отколкото да рушиш“, си мислеше Нобунага и си представяше как тази нова, напредничава култура ще се понесе като вълна и ще залее източните области, столицата и дори запада и остров Кюшу, без да остави нито едно място незасегнато.

Завладян бе от такива мисли, когато Сакума Нобумори, ярко огрян от слънцето зад гърба му, поздрави и влезе в стаята. Като го видя, Нобунага изведнъж се сети.

— А, вярно. Как продължиха нещата там? — попита той бързо и подаде чашата в ръката си на оръженосеца, който я отнесе на Нобумори.

Онзи вдигна почтително чашата към челото си и попита:

— Нещата там ли?

Впери поглед в челото на господаря си.

— Точно така. Казах ти за Шоджумару, нали? Синът на Канбей — този, който е като заложник в крепостта на Такенака Ханбей.

— А, говорите за въпроса със заложника.

— Пратих те при Ханбей със заповед да отрежат главата на Шоджумару и да я пратят в Итами. После обаче не последва отговор, макар че главата трябваше да е отрязана и пратена. Ти чул ли си нещо?

— Не, господарю.

Нобумори поклати глава и докато говореше, сякаш си спомни за своето миналогодишно пратеничество. Бе изпълнил заръката, но Шоджумару беше под грижите на Такенака Ханбей чак в Мино, значи най-вероятно екзекуцията не е била извършена незабавно.

— Щом такава е заповедта на господаря Нобунага, тя ще бъде изпълнена, но ще ми е нужно повече време — каза тогава Ханбей, който прие молбата като нещо обикновено и Нобумори естествено го разбра.

— Е, тогава аз ви предадох заповедта на Негово Височество — добави той и веднага се върна да доложи на Нобунага.

Навярно заради многото други задължения, Нобунага изглежда бе забравил за въпроса, но истината беше, че и Нобумори не се сещаше често за съдбата на Шоджумару. Просто реши, че Ханбей ще съобщи за екзекуцията на момчето направо на Нобунага.

— Не сте ли чул нищо повече за това от Хидейоши или Ханбей, господарю?

— Не са ми казали и дума.

— Това е доста подозрително.

— Сигурен ли си, че си говорил с Ханбей?

— Надали има нужда да ме питате. Но напоследък той е необикновено ленив — промърмори раздразнително Нобумори и после добави: — Да се отнесе към това безотговорно и още да не е предприел нищо по важната заповед на Ваше Височество, ще е престъпно неподчинение, каквото не може да бъде пренебрегнато. На връщане към бойното поле ще спра в Киото и съвсем определено ще разпитам Ханбей относно това.

— Наистина ли?

Отговорът на Нобунага не показваше голяма заинтересованост. Строгостта на нареждането, което беше дал някога и начинът, по който си припомняше въпроса сега, отразяваха две съвсем различни умонастроения. Не каза обаче на Нобумори да не се грижи за това. Това със сигурност би означавало за човека, пратен да предаде заповедта, пълна загуба на лице.

Как трябваше да приема това Нобумори? Може би си мислеше, че Нобунага смята, че не е изпълнил изцяло заръката му и затова бързо привърши с новогодишните поздравления, тръгна си от крепостта и на връщане при обсадената Итами нарочно спря в храма Нандзен.

Обърна се към свещеника, който го поздрави с добре дошъл:

— Знам, че господарят Ханбей заради болест стои в стаята си, но аз идвам по нареждане на господаря Нобунага.

Молбата му за разговор бе облечена в необикновено сурови и внушителни изрази. Монахът си тръгна, после бързо се върна обратно и го покани да го последва.

Нобумори отвърна с кимване и последва свещеника. Плъзгащите се хартиени врати на покритата със слама постройка бяха затворени, но отвътре се чуваше непрестанна кашлица, навярно причинена от това, че Ханбей е станал от постелята си, за да се срещне с госта. За миг Нобумори се помая навън. По вида на небето изглеждаше, че скоро ще падне сняг. Макар още да беше пладне, в сянката на планините около храма цареше мраз.