Ейджи Йошикава - Тайко

— Да. Сега съм освободена, за да се грижа за брат си.

— Е, тогава сте по-малката сестра на Ханбей, така ли?

— Да, името ми е Ою.

— Вие сте Ою, значи — промърмори той нелюбезно. — Хубава сте.

И като си бъбреше нещо, слезе по каменния праг.

Ою го изпрати с едно кимване. Още чуваше кашлянето на брат си и изглежда това, че лекарството изстива, я занимаваше повече от настроението на госта. Тъкмо когато смяташе обаче, че вече си е тръгнал, Нобумори се обърна отново и каза:

— Имате ли напоследък някакви вести от господаря Хидейоши в Харима?

— Не.

— Вашият брат преднамерено е пренебрегнал заповедите на господаря Нобунага, но сигурен съм, това не би могло да бъде следствие от указания на Хидейоши, нали? Боя се, че господарят може да има някои съмнения относно това. Ако Хидейоши си навлече гнева на господаря Нобунага, може за него да последват големи неприятности. Ще повторя — мисля, добре ще е синът на Курода Канбей да бъде незабавно екзекутиран.

Нобумори вдигна поглед към небето и бързо се отдалечи. Неговата смаляваща се фигура и големият покрив на храма Нандзен се скриха зад падащи косо снежинки, които покриха всичко в бяло.

— Господарке!

Кашлицата зад плъзгащите се врати изведнъж бе спряла и вместо нея сега се чу разтревоженият глас на слугата. С разтуптяно сърце Ою отвори вратата и погледна вътре. Ханбей лежеше по очи на пода. Хартиената кърпичка, която беше държал пред устата си, бе покрита с яркочервена кръв.

Шоджумару, син на Курода Канбей

Куматаро, служител на Такенака Ханбей

Бесшо Нагахару, господар на крепостта Мики

Гото Мотокуни, старши служител на рода Бесшо

Икеда Шоню, старши служител на рода Такеда

Анаяма Байсецу, старши служител на рода Такеда

Нишина Нобумори, брат на Такеда Кацуйори

Сайто Тошимицу, старши служител на рода Акечи

Юшо, живописец

Мики, крепостта на Бесшо Нагахару

Нирасаки, новата столица на Кай

Такато, крепост на Нишина Нобумори

Походът на Хидейоши в западните области, този на Мицухиде в Тамба и дългата обсада на крепостта Итами бяха главните грижи на Нобунага. Походът в западните области и обсадата на Итами още бяха в застой, тъй че само в Тамба се водеха някакви незначителни сражения. Ден след ден от трите места пристигаха голям брой писма и доклади. Те биваха преглеждани от щабните офицери и секретарите, тъй че до Нобунага стигаха само най-важните.

Между тези имаше и едно от Сакума Нобумори. Нобунага го прочете и го захвърли настрана с изражение на крайно недоволство. Човекът, който трябваше да събира всички изхвърлени писма, бе довереният оръженосец на Нобунага — Ранмару. Той реши, че сигурно заповедите на господаря му са останали неизпълнени и крадешком прочете писмото. Там нямаше нищо, което да би ядосало Нобунага. Вътре пишеше:

За моя изненада, Ханбей още не е предприел нищо, за да изпълни заповедите Ви. Като Ваш пратеник, аз му показах доколко е изпаднал в грешка и го осведомих, че ако не изпълни заповедта, ще бъда обвинен в нехайство. Мисля, че Вашата заповед ще бъде скоро изпълнена. За мен това бе голямо изпитание и смирено моля за Вашата снизходителност по отношение на станалото.

Зад думите на Нобумори личеше, че той преди всичко се опитва да намери оправдание за собствената си вина. Всъщност, точно такова беше и намерението му. Ранмару не можа да улови никаква задна мисъл.

Гневът на Нобунага от писмото и неговите подозрения към Нобумори щяха да излязат наяве едва по-късно. Дотогава за всеки друг би било трудно да проникне в мислите му. Единствените дребни признаци, които не останаха незабелязани, бяха че дори след като получи такова писмо от Нобумори, Нобунага не изглеждаше ядосан от непокорството и небрежността на Ханбей и с това въпросът бе забравен. Самият Нобунага със сигурност не го прие на сериозно. Нямаше обаче причина Ханбей да бъде в течение на всички тези внезапни промени в главата на своя господар. При това не само Ханбей, а Ою и служителите, които се грижеха за него решиха, че трябва да се направи нещо. Изглежда той самият не беше още решил какво да бъде това.

Мина един месец. Сливовите дървета край главната порта на храма Нандзен и жилището на Ханбей цъфнаха. С всеки ден слънцето ставаше по-топло, но състоянието на болния не се подобряваше.

Той не можеше да понася нечистотата и затова искаше всеки ден да помитат стаята му. После сядаше на терасата и се препичаше на ясното утринно слънце.