Ейджи Йошикава - Тайко

Канбей продължи разказа:

— Ако бяхме успели да се свържем с отрядите на Ода, които обсаждат крепостта, бягството ни щеше да е по-леко. Според това, което чух в тъмницата обаче, Араки Мурашиге дал да се разбере, че господарят Нобунага изпитва към мен голямо подозрение. Казвал на хората си, че трябва да премина на тяхна страна заради такова недоверие от страна на господаря ми, но аз само се усмихвах на подобни уловки.

Канбей се засмя тъжно и пресилено, а Ханбей мълчаливо кимна.

Докато се свърши с всички въпроси и разкази, нощното небе бе почнало да бледнее. В кухнята Ою приготвяше супа.

Мъжете бяха уморени от продължилия цяла нощ разговор и след като привършиха със закуската, всеки си подремна. След като се събудиха, отново седнаха да говорят.

— Между впрочем — обърна се Ханбей към Канбей, — знам, че това става много изненадващо, но смятах още днес да тръгна за родната си област Мино и после да отида в Адзучи да се срещна с господаря Нобунага. Тъй като ще разкажа на Негово Височество какво е станало с вас, бих предложил да поемете направо за Харима.

— Естествено, не искам да бездействам и един ден — каза Канбей, но после се вгледа с подозрение в лицето на приятеля си. — Вие сте още болен — как ще се отрази такова внезапно пътуване на здравето ви? — попита той.

— И без това възнамерявах от днес да изляза от постелята. Ако оставя болестта да ми надделее, няма никога да се отърва от нея, а и от известно време се чувствам много по-добре.

— Обаче важно е да оздравеете напълно. Не знам що за спешна работа имате, но не може ли да я отложите за още малко и да изчакате тук, докато се възстановите? — попита Канбей.

— Молих се с идването на новата година да оздравея бързо и се грижих добре за себе си. Сега, когато със сигурност съм отново добре, вече не се тревожа за това. В същото време, провинил съм се и ще трябва да получа в Адзучи наказание за това — днес е добър ден да стана от болничната постеля и да се сбогувам.

— Провинение, за което ще трябва да получите наказание в Адзучи ли?

Сега Ханбей разказа за първи път на приятеля си как от повече от година пренебрегва нареждането на Нобунага.

Канбей бе изумен. Това, че Нобунага се е усъмнил в него, е едно. Но че е наредил да обезглавят Шоджумару бе направо недостъпно за въображението му.

— Така ли са стояли нещата? — простена той.

Изведнъж го обзе някакво студено и тъпо чувство към Нобунага. Заложи толкова много — отиде в крепостта Итами, бе хвърлен в тъмница и едва се спаси от смъртта и накрая — за какво е всичко това? В същото време не можеше да сдържи сълзите си при мисълта за необикновената привързаност на Хидейоши и приятелството на Ханбей.

— Много съм ви благодарен, но защо е трябвало да правите това заради сина ми? Щом положението е такова, трябва да отида в Адзучи и сам да дам обяснения.

— Не, моя е вината за неподчинението. Единствената ми молба към вас е да отидете при господаря Хидейоши в Харима. Независимо дали ме оневинят или накажат, съмнявам се, че ми остава още много време на този свят. Бих искал да отидете в Харима колкото се може по-бързо.

Ханбей се просна по очи пред своя приятел, сякаш го умоляваше. Той имаше решимостта на неизлечимо болния. И още, той бе Ханбей — мъж, нелишен от твърдост — и веднъж казал нещо, вече не се отказваше от него.

Същия ден двамата приятели са разделиха — единият пое на изток, другият — на запад. Канбей, придружен от Ватанабе Тендзо, отиде да се присъедини към похода в Харима. Ханбей потегли за Мино заедно с Куматаро.

Докато изпращаше брат си на портата на храма Нандзен, сълзи напълниха очите на Ою. В ума й се криеше подозрението, че той може никога да не се върне. Свещениците се опитаха да я утешат с думите, че скръбта й ще се окаже преходна като всички неща, но накрая те почти трябваше да я отнесат на ръце обратно през главната порта.

Най-вероятно и Ханбей имаше същите мисли. Дори неговата мъка бе видимо по-голяма. Докато наближаваха билото на склона, тялото му се олюляваше върху седлото. Изведнъж дръпна юздите, сякаш току-що се е сетил за нещо.

— Куматаро, има нещо, което забравих да кажа. Ще напиша бележка — бих искал да изтичаш обратно и да я предадеш на Ою.

Извади парче хартия, надраска нещо и го подаде на служителя си.

— Ще продължа напред бавно, за да можеш да ме настигнеш.

Куматаро взе писмото, поклони се почтително и се завтече назад към храма.

„Много грешки допуснах, помисли тъжно Ханбей, докато хвърляше един последен поглед назад към светилището Нандзен. Изобщо не съжалявам за пътя, който поех, но сестра ми…“ Остави коня сам да върви напред.