Ейджи Йошикава - Тайко

Нобунага не сведе поглед и не се поклони доземи, но изглежда имаше желание час по-скоро да смени темата.

Ханбей обаче не се задоволи толкова бързо с прошката на Нобунага. Господарят каза да забравят станалото, да оставят потокът на времето да го отнесе, но изражението на Ханбей изобщо не показваше радост.

— Моето неподчинение на вашата заповед може впоследствие да се отрази на авторитета ви. Ако сте пощадили главата на Шоджумару заради невинността и заслугите на Канбей, позволете сега на този момък да се покаже достоен за вашата милост. А и на самия мен, господарю, не бихте могли да окажете по-голяма услуга от това да ми наредите да извърша някое полезно дело, с което да изкупя вината си, задето не съм последвал вашето нареждане.

Отново проснат по очи, Ханбей говореше така, сякаш направо разтваря сърцето си и очакваше благоволението на Нобунага. От самото начало господарят очакваше точно това.

След като повторно получи прошка от своя повелител, Ханбей шепнешком каза на Шоджумару да благодари сърдечно на Нобунага. После отново сам се обърна към него:

— Това може да е последният път, когато двамата с вас се срещаме през този живот. Моля се да се сдобиете във войните с още по-големи успехи.

— Такива неща не се говорят често, а? Значи ли това, че отново няма да се подчините на някоя моя заповед?

Нобунага настояваше да разбере какво точно иска да каже Ханбей.

— Никога.

Ханбей поклати глава и сведе поглед към Шоджумару.

— Моля ви, погледнете как е облечено това дете. Оттук той тръгва да се сражава в похода в Харима редом с Канбей. Решен е да се отличи не по-малко от баща си, готов е смело да остави всичко в ръцете на съдбата.

— Какво? Иска да отиде на полето на боя ли?

— Канбей е прочут воин, а Шоджумару е негов син. Моята молба е да го насърчите преди първия му поход. Голяма радост ще е, ако сам му заръчате да се отличи там като мъж.

— А вие?

— Какъвто съм болен, съмнявам се, че мога да увелича силата на нашите бойци, но мисля, че за мен това е подходящо време да придружа Шоджумару до бойното поле.

— Нима сте толкова добре? А здравето ви?

— Роден съм самурай и за мен ще е най-голямо унижение да умра мирно в постелята си. Дойде ли времето за умиране, човек може да постъпи само по един начин.

— Е, тогава вървете с моята благословия. И на Шоджумару желая добра сполука в първия му поход.

Нобунага повика с очи момчето при себе си и му подаде къса сабя, изкована от един прочут майстор. После нареди на служителите да донесат саке и тримата заедно пиха от него.

Никой не би могъл да предвиди, че Бесшо Нагахару ще задържи крепостта Мики толкова дълго. Крепостта стоеше под обсада от цели три години, а повече от шест месеца отрядите на Хидейоши вече изцяло я бяха откъснали от света. С какво се хранеха обитателите й? Как успяваха да оцелеят?

Всеки път, щом зърнеха движението и чуха гласовете на тези вътре в крепостта, хората на Хидейоши се удивяваха. Да не би това тук да е някакво чудо? Понякога вярваха, че издръжливостта на противника е почти свръхестествена. Нападателите бяха на път да загубят съревнованието по твърдост. Изглежда, колкото и да удряха, мушкаха, ритаха и душеха врага, не можеха да изчерпят силата му.

Три хиляди и петстотинте защитници бяха лишени от доставка на припаси, а снабдяването им с вода бе прекъснато. В средата на първия месец вече трябваше да са на ръба на гладната смърт, но в края му крепостта още не бе паднала. Сега бе началото на третия месец.

Хидейоши забелязваше умората на отрядите, но насила криеше своята загриженост. Покаралата по страните му брада и потъмнелият му поглед бяха сигурен знак за тревога и отпадналост от дългата обсада.

„Преценил съм грешно, разбра Хидейоши. Знаех, че ще се задържат, но никога не съм предполагал, че ще е толкова дълго.“ Сега научи, че войната не е само въпрос на изчисления и тактическо преимущество.

Всъщност, духът на хората вътре бе укрепнал и по нищо не личеше те да се готвят да се предадат. Разбира се, може и да нямат храна. Обсадените сигурно са изяли кравите и конете си, дори и корените на дърветата и тревата. Всичко, за което Хидейоши бе смятал, че ще доведе до падането на крепостта, само укрепваше духа и единството на бранителите й.

През петия месец започна сезонът на дъждовете. Областта бе в планините на западните области, тъй че към постоянния валеж се прибавиха превърнатите в мътни вади разкаляни пътища и празните окопи, препълнени с нечиста вода. Хората се пързаляха в калта и с труд се изкачваха и слизаха по склона. Обсадата, която най-сетне изглежда даваше някакъв плод, отново се оказа обезсилена от мощта на природата.