Ейджи Йошикава - Тайко

— Но… господарю… не мислите ли и сам вие, че ви е предопределено да се родите във времена като тези? Като ви погледна внимателно, не мога да видя у вас желанието да станете повелител на цялата страна.

Млъкна за миг.

— Досега, това беше една от вашите добри страни. Грубо е да говоря сега така, но когато бяхте носач на сандалите на господаря Нобунага, влагахте всичкото си сърце в тази служба, а когато добихте самурайско звание, положихте всички усилия да изпълнявате задълженията си като самурай. Нито веднъж не сте дори и пожелавали да погледнете по-нависоко и да опитате да се издигнете. Това, от което сега се боя най-много, е, че верен на своя нрав, ще изпълните своята задача в западните области, ще се подчините на повелята на господаря Нобунага, ще покорите навярно крепостта Мики и като обръщате внимание само на тези неща, няма да забележите какво става, наоколо ви и да пожелаете да се отличите с нещо повече.

Бе така тихо, сякаш в стаята няма никой друг. Хидейоши слушаше с такова внимание, сякаш не може да вдигне поглед или да помръдне.

— Но… голямата дарба, от която се нуждае човек, за да се сдобие с власт във времена като тези, се праща от небето. Военните предводители се бият за върховенство и всеки от тях се перчи, че никой не би успял да докара нови времена за този безпорядъчен свят и да спаси хората от неволите им. А Кеншин, който бе такъв превъзходен мъж, намери смъртта си; Шинген от Кай почина; големият Мотонари, господарят на западните области, напусна този свят, като посъветва наследниците си да не ламтят за повече от онова, което имат и накрая — и Асаи, и Асакура сами причиниха своята гибел. Кой ще доведе нещата до техния завършек? Кой има силата и волята да положи основите на новата епоха и да накара хората да приемат идването й? Такива хора са на брой по-малко от пръстите на едната ръка.

Внезапно Хидейоши вдигна глава. Сякаш светъл лъч пробяга от очите на Ханбей право към неговите. Ханбей бе близо до смъртта, а и Хидейоши не можеше да бъде сигурен за себе си колко му е отредено да живее. За миг обаче погледите им мълчаливо се срещнаха.

— Знам, че това което говоря, сигурно внася объркване в сърцето ви, понеже сега служите на господаря Нобунага. Мога да разбера какво изпитвате. Но очевидно Провидението е решило той да изпълни една трудна задача. Нито вие, нито господарят Иеясу имате такъв дух, какъвто е нужен, за да преодолее човек положение като сегашното, нито вяра, с която да можете да надмогнете многото трудности, които непрестанно изникваха. Кой друг освен господаря Нобунага би успял да преведе страната през безпорядъка на времето, в което живеем? Това обаче още не означава, че той е успял да обнови този свят. Държавата няма да получи мир, просто ако западните области са подчинени, Кюшу — обсаден и Шикоку — умиротворен; четирите съсловия няма да заживеят в съгласие; животът няма да се обнови, нито ще се сложи основа на благоденствие за бъдещите поколения.

Изглежда, подтикван от мъдрите писания на древните китайски класици, Ханбей дълго бе размишлявал върху всичко това. Бе сравнявал събитията от съвремието с тези от историята и бе вникнал в сложните първопричини на сегашното положение на нещата.

През годините, когато бе пълководец на Хидейоши, умът му като от птичи поглед обхващаше развитието на Япония. Изводите си пазеше в тайна. Не е ли Хидейоши „този, който идва отпосле“? Дори между неговите служители, които ден и нощ бяха близо до него, които виждаха как от време на време се спречква със съпругата си, как понякога се радва заради нещо съвсем дребно, как се обезкуражава или говори неразумно и които, като сравняваха външността му с тази на други повелители, изобщо не намираха той с нещо да ги превъзхожда — между тях изглежда нямаше и един на десетима, който да открива у своя господар някакви изключителни природни дарби. Но Ханбей не съжаляваше, че е служил редом с този мъж или че му е посветил половината от живота си. Той по-скоро силно се радваше, че небето го е обвързало с такъв господар и чувстваше, че си е заслужавало да изживее живота си до самото идване на смъртта.

„Ако този господар оправдае моите надежди и реши голямата задача на бъдещето, мислеше си Ханбей, животът ми няма да е бил напразен. Чрез неговия дух моите идеали ще бъдат по някакъв начин и за в бъдеще продължени в този свят. Може хората да кажат, че съм умрял млад, но ще съм умрял достойно.“

— Няма какво повече да се каже, освен това — заключи той. — Моля, господарю, да се грижите добре за себе си. Бъдете уверен, че вие сте незаменим и когато няма да ме има, бъдете още по-упорит.