Ейджи Йошикава - Тайко

Щом свърши да говори, гърдите на Ханбей хлътнаха като прогнило парче дърво. Изтънелите ръце, на които се опираше, бяха останали без сила. Той се строполи по лице на пода; петно кръв се разстла по рогозката като цъфнал червен божур.

Хидейоши скочи напред и хвана главата на Ханбей. Бликналата кръв изцапа скута и гърдите му.

— Ханбей! Ханбей! Сам ли ме оставяш? Самичък ли си тръгваш? Какво ще правя сега без теб на бойното поле? — извика той през поток от сълзи, без да мисли нито за вида, нито за достойнството си.

Бялото лице на Ханбей лежеше клюмнало в скута на Хидейоши.

— Не, отсега няма нужда да се тревожите за каквото и да било.

Родените сутрин умират преди смрачаване, а родените вечер си отиват преди пукването на зората. Будистите учат, че всичко е непостоянно и подобни събития потвърждават това — защо точно смъртта на Ханбей, може да се попитаме, хвърли Хидейоши в такова дълбоко отчаяние? Та той бе на бойното поле, където хората падаха както листата падат наесен от клоните. Скръбта му обаче бе такава, че дори спътниците му в похода останаха поразени. Когато най-сетне дойде на себе си, като дете след унес, той внимателно повдигна студеното тяло на Ханбей от скута си и без ничия помощ го положи върху белите постелки. Шепнеше му сякаш той е още жив:

— Дори да бе живял два или три пъти повече от останалите, ти имаше такива големи, почти неосъществими идеи, че надеждите ти щяха да се изпълнят може би едва наполовина. Ти не искаше да умираш. И аз също нямаше да искам това. Нали така, Ханбей? За колко ли много неща съжаляваш, че си оставил незавършени? Ах, когато в снега се роди някой толкова даровит като тебе и по-малко от една стотна от замислите ти се превърнат в дело, не е ли естествено да не искаш да умреш?

Колко много обичаше той този човек! Продължи да оплаква трупа на приятеля си. Не сключи ръце и не каза молитва, но воплите му към мъртвия нямаха край.

Осведомен от сина си за положението на Ханбей, Канбей току-що бе пристигнал.

— Закъснях ли? — попита той разтревожен, докато накуцваше колкото може по-бързо.

Видя Хидейоши да стои със зачервени очи край постелята, а до него лежеше студеното, безжизнено тяло на Ханбей. С тежка въздишка, сякаш силата и умът му се прекършват, Канбей седна на пода. Двамата с Хидейоши останаха безмълвни и мълчаливо се вглеждаха в тялото на приятеля си.

В стаята бе тъмно като в пещера, по никой не запали лампа. Белите постелки под трупа приличаха на сняг в дъното на пропаст.

— Канбей — обади се накрая Хидейоши. Гласът му звучеше, сякаш цялото му тяло прелива от мъка. — Жалко е. Мислех си, че ще бъде тежко, но…

Канбей не можеше да отвърне с много думи. И той изглеждаше зашеметен.

— Ах, просто не разбирам това. Преди шест месеца всичко с него бе наред. А сега…

След кратко прекъсване той продължи, сякаш най-сетне е дошъл на себе си:

— Е, хайде. Всички само ще стоите тук и ще плачете ли? Някой да запали лампа. Трябва да измием тялото, да пометем стаята и да го поставим да лежи както подобава. Да направим всичко необходимо за погребение на воин на бойното поле.

Докато Канбей разпореждаше това, Хидейоши изчезна. Под трепкащата светлина на лампите, докато хората шетаха с вдървени движения из стаята, някой откри под възглавницата писмо, оставено там от Ханбей. Беше адресирано до Канбей и написано преди два дни.

Погребаха Ханбей на връх Хираи. Есенният вятър тъжно развяваше траурните знамена.

Канбей показа на Хидейоши последното писмо на своя приятел. То не съдържаше нищо лично — писал бе за Хидейоши и за замислите, които има за бъдещи походи. Между другото там се казваше:

Даже щом тялото ми изтлее и се превърне под земята в купчина бели кости, ако моят господар не забрави предаността ми и поне понякога си спомня за мен в сърцето си, душата ми ще се слее със сегашния живот на господаря и от гроба дори ще продължи да му служи.

Ханбей смяташе, че не е донесъл достатъчно полза на Хидейоши, но не съжаляваше за ранната си смърт. Беше я очаквал с ясното съзнание, че дори след като се е превърнал само в побелели кости, ще продължи да служи на своя господар. Сега, като се замисли за това, което е изпитвал дълбоко в душата си Ханбей, Хидейоши не можеше да не заплаче. Колкото и да се опитваше да спре сълзите си, не успяваше да ги овладее.

Накрая Канбей заговори с твърд глас:

— Господарю, не мисля, че трябва да продължите да тъгувате така. Моля ви, прочетете писмото докрай и помислете върху него. Господарят Ханбей е описал план за превземането на крепостта Мики.