Ейджи Йошикава - Тайко

— Хайде да отидем заедно на гроба на Ханбей — каза Хидейоши и по една планинска пътека зад лагера отведе Ою до подножието на малък хълм.

Хладният късен есенен вятър пищеше през клоните на един самотен бор. Под дървото имаше купчина прясна пръст, върху която като знак бе поставен един-единствен камък. По-рано, през време на почивка от дългата обсада, в подножието на бора просваха камъшена рогозка. Ханбей, Канбей и Хидейоши седяха на нея и докато гледаха луната, разговаряха за миналото и настоящето.

Ою разтвори храстите — търсеше цветя, които да сложи на гроба. После се обърна към купчината пръст и коленичи редом с Хидейоши. Вече не плачеше. Тук, на планинския връх, тревите и дърветата сочеха, че такъв е естественият ред на нещата. Есента преминава в зима, зимата — в пролет; в природата няма нито сълзи, нито мъка.

— Имам молба, господарю и бих искала да я изложа пред гроба на брат си.

— Да?

— Може би сам вече я разбирате… вътре в себе си.

— Така е.

— Бих искала да ме освободите. Позволите ли ми това, знам, че, ако и под земята, брат ми ще намери покой.

— Ханбей умря с думите, че неговият дух ще ми служи дори от гроба. Как мога сега да нехая за нещо, което го е тревожило приживе? Постъпи, както ти повелява сърцето.

— Благодаря ви. С ваше позволение, ще направя всичко, за да изпълня неговото предсмъртно желание.

— Къде ще отидеш?

— В манастир в някое отдалечено село.

И тя отново зарони сълзи.

След като Хидейоши остави Ою да си тръгне, тя получи кичур от косата на брат си и неговите дрехи. Не подхождаше на една жена да остава дълго време във военен лагер и още на следващия ден девойката отиде при Хидейоши и му каза, че се е приготвила за път.

— Дойдох да се сбогувам. Много ви моля, грижете се за себе си — рече му тя.

— Няма ли да останеш още два-три дни в лагера? — попита Хидейоши.

През следващите няколко дни Ою остана сама в една отдалечена хижа, където се молеше за душата на брат си. Дните минаха без никаква вест от Хидейоши. Планините се бяха покрили със скреж. Всеки пореден ранен зимен дъжд обрулваше нови листа от дърветата. Накрая, в първата нощ, когато луната успя да се покаже на небето, един оръженосец дойде при Ою с думите:

— Негово Височество би желал да ви види. Помоли да се приготвите за заминаване тази вечер и да се качите на планината при гроба на господаря Ханбей.

Ою нямаше какво толкова да се готви за пътуването. Заедно с Куматаро и още двама служители тя се отправи към гроба на брат си. Дърветата бяха останали без листа, тревата бе изсъхнала и планината имаше суров вид. Под лунната светлина земята изглеждаше побеляла като от скреж.

Един от шестимата служители, които стояха редом с Хидейоши, обяви за пристигането на Ою.

— Благодаря ти, че дойде, Ою — заговори тихо Хидейоши. — Откакто се видяхме за последно, съм толкова зает с военните дела, че не ми остана време да те посетя. Напоследък застудя, трябва да си самотна.

— Примирила съм се с това да прекарам остатъка от живота си в някое затънтено село, тъй че сега не съм самотна.

— Надявам се да се молиш за душата на Ханбей. Което и място да си избереш за жилище, подозирам, че ще се срещнем отново.

Обърна се към гроба на Ханбей под боровете.

— Там съм приготвил нещо за теб, Ою. След онази вечер се боя, че никога вече няма да мога да чуя прекрасните звуци на твоето кого. Преди много време ти дойде заедно с Ханбей при обсадената крепост Чотейкен в Мино. Там свири на котото си и разнежи сърцата на войниците, които бяха станали като кръвожадни привидения. Накрая те се предадоха. Ако посвириш сега, това, мисля, ще е дар за душата на Ханбей, както и спомен за самия мене. А вятърът отнесе звуците до крепостта, тези звуци може да накарат вражеските бойци да си спомнят, че и те са хора и да разберат, че смъртта им сега ще бъде безсмислена. На такова нещо дори и Ханбей щеше да се зарадва.

И той я заведе до бора, под който върху една рогозка бе поставено кото.

След като бойците от западните области отбиваха с всичките си сили и смелост тригодишната обсада, сега те, които смятаха останалите хора за лекомислени и суетни, се бяха превърнали в сенки на своето предишно „аз“.

— Не ме е грижа дали ще умра в боя днес или утре, само не искам да умирам от гладна смърт — бяха думите на един от защитниците.

Бяха стигнали до такова положение, в което единствената им надежда бе да паднат в битка. Бранителите на Мики още пазеха човешки вид, но вече отидоха дотам да огризват костите на собствените си убити коне и да се хранят с полски мишки, кора от дърветата и корени. През настъпващата зима се готвеха да варят рогозките от пода и да ядат пръстената мазилка от стените. Въпреки това с помръкнали погледи се утешаваха едни другиго с това, че още им е останала достатъчно смелост, за да изтраят и тази поредна зима. Всъщност, дори при дребните сблъсъци, когато врагът доближеше стените, те успяваха да забравят глада и умората си и да излязат да се бият.