Ейджи Йошикава - Тайко

— Вместо да слушаме тези празни звуци, нека всеки застане на поста си. Крепости като нашата са като бент, който задържа придошлата нечиста вода. Бентът е дълъг и извит, но стига само малка част от него да поддаде, за да се срути той изцяло. Нека всички застанем гърди до гърди и да не се помръдваме, дори и ако загинем. Ако хората узнаят, че някой в крепостта Мики е изоставил поста си и заради него цялата крепост е паднала в ръцете на противника, предците на този нещастник ще се разридаят под земята, а потомците му ще носят срама на цялата област и ще бъдат за присмех на всички.

Докато подканяше така хората си, Гото видя как двама-трима войници притичват към крепостта. Те бързо го осведомиха, че вражеският пълководец, чието посещение бе обявено от по-рано, вече е стигнал до оградата в подножието на склона.

Канбей се появи, качен на носилка. Носилката бе лека, направена от бамбук, дърво и слама. Отгоре бе открита, а стените й бяха ниски. Така, когато се сражаваше с врага в битка, той можеше свободно да размахва дългата си сабя. Тази вечер обаче идваше като посланик на мира.

Над светложълтата си дреха Канбей носеше украсени в бледозелено доспехи и извезана със сребро върху бял фон жилетка. За щастие той бе дребен — висок около пет стъпки и по-лек от обичайното — тъй че не тежеше на хората, които го носеха и сам не се чувстваше на тясно.

Скоро зад вратата в оградата се чуха стъпки. Няколко войника от крепостта се бяха върнали тичешком по склона.

— Пратенико, можете да минете! — известиха го те.

Още щом Канбей чу този вик, вратата пред него се открехна. В тъмнината му се стори, че различава скупчени около стотина войници. При всяко полюшване на морето от хора погледът му се задържаше от лъщенето на копията им.

— Съжалявам, че ви безпокоя — обърна се Канбей към мъжа, който му беше извикал. — Окуцях и ще трябва да вляза с носилка. Моля да извините тази моя невъзпитаност.

След това извинение се обърна към сина си Шоджумару — единственият друг човек, който го придружаваше и му нареди:

— Върви пред мен.

— Да, господине.

Шоджумару се промъкна покрай носилката и тръгна право между копията на противниците.

Четиримата войници, които държаха носилката, последваха Шоджумару през вратата в оградата. Щом видяха самообладанието на тринадесетгодишното момче и окуцелия воин, които преминаваха през лагера им, кръвожадните и озверели войници, макар да гледаха свой противник, не можаха да изпитат никаква ярост. Сега разбираха, че врагът в тази битка не им отстъпва по решимост и упорство и започнаха да гледат на пратениците, както воини гледат на воини. Странно, но дори почувстваха някакво състрадание към тях.

След като минаха през вратата и през крепостната порта, Канбей и синът му бързо стигнаха до главния вход, където Гото и неговите най-добри бойци ги очакваха с тържествено безразличие.

„Сега разбирам как тези хора са отбранявали крепостта си, помисли си Канбей, докато приближаваше към портата. Дори и да не им остане никаква храна. Мики няма да падне. Те ще се задържат с цената на всичко.“ Виждаше, че храбростта на мъжете е останала все същата и още по-дълбоко усети тежестта на собствената си отговорност. И това усещане незабавно прерасна в дълбока загриженост за тежкото положение, с което имаше да се справи Хидейоши. Вътре в себе си Канбей отново се зарече мълчаливо: „По някакъв начин, помисли си той, трябва да изпълня задачата, която са ми поверили.“

Гото и хората му бяха изненадани от държанието на пратеника. Това бе предводител на нападащите ги отряди, но вместо да гледа на тях с надменност, идваше, придружен само от някакъв хубав на вид момък. И не само това — когато Канбей поздрави Гото, той бързо поиска да свалят носилката му на земята, изправи се сам на крака и го приветства с усмивка.

— Генерал Гото, аз съм Курода Канбей и идвам тук като пратеник на господаря Хидейоши. Много е любезно наистина, че всички сте излезли така да ме посрещнете.

Канбей се държеше съвършено спокойно. Като пратеник на противника той направи изключително благоприятно впечатление. Може би стана така, понеже той се обърна към хората пред себе си с открито сърце, без да мисли за победа или поражение и с пълното разбиране, че и той, и неговите неприятели са самураи. Това обаче не бе достатъчна причина враговете да се съгласят на това, заради което идваше при тях — да се предадат. В продължение на повече от час Канбей разговаря с Гото в една от стаите на тъмната крепост, след което стана от мястото си с думите: