Ейджи Йошикава - Тайко

— Така значи! — засмя се Хидейоши. — Подозирам, че и въшките са изнемощели от такава дълга обсада.

— Но при нас е по-различно, отколкото вътре в крепостта Мики. Въшките имат сума ти припаси и ако не ги изгорим, никога няма да отстъпят.

— Я стига. И мен ме досмъдя.

— Не сте се къпали от повече от десет дни, нали, господарю? Сигурно врагът ви е попълзял на цели купища.

— Стига, Сакичи!

И Хидейоши се спусна към развеселените пажове и като доказателство, че въшките не са полазили само тях, оголи пред тях корема си. Те се разсмяха и заскачаха наоколо му.

Тъкмо тогава един войник от лагера, привлечен от веселите гласове и топлия дим, който на кълба се вдигаше нагоре, надникна иззад оградата.

— Тук ли е Шоджумару?

— Да, тук съм — отвърна момчето.

Войникът беше един от служителите на баща му.

Шоджумару помоли Хидейоши да му позволи да се оттегли. Този изглеждаше изненадан, тъй като рядко му отправяха такава молба, но бързо даде съгласието си. Шоджумару се завтече настрани, придружаван от бащиния си служител. Край всеки насип гореше огън и отрядите до един бяха в добро настроение. Оризовите сладки и сакето вече бяха свършили, но нещо от новогодишната веселост още оставаше. Тази вечер ставаха петнадесет дни от началото на първия месец. Бащата на Шоджумару не беше в лагера. Въпреки студа, той седеше на ниско столче на върха на един хълм, встрани от походните хижи.

Нямаше какво да го заслони от вятъра, който бръснеше кожата и почти смразяваше кръвта. Канбей обаче, подобен на дървена статуя на воин, се взираше съсредоточено в тъмната пустош.

— Аз съм, татко.

Щом Шоджумару спря и коленичи до него, Канбей леко се помръдна.

— Помоли ли господаря за позволение да дойдеш?

— Да, и сега идвам.

— Е, тогава поседни само за малко на моето походно столче.

— Да, господине.

— Виж крепостта Мики. Звездите не са се скрили, а в крепостта не свети и една светлина, тъй че сигурно не можеш да видиш нищичко. Но щом очите ти свикнат с мрака, крепостта постепенно ще изплува от тъмното.

— За това ли ме повикахте, господине?

— Да — отвърна Канбей и подаде на сина си походното столче. — През последните два-три дни наблюдавам крепостта и нещо ме кара да мисля, че вътре има движение на хора. От половин година не сме виждали и облаче пушек, а сега нещо дими и това сигурно означава, че горичката, която обгражда крепостта и която единствена я предпазва от външни погледи, е изсечена и я използват за горене. Ако късно нощем се вслушаш много внимателно, ти се струва, че чуваш гласове, но е трудно да се каже дали плачат или се смеят. Каквото и да е това, изглежда след Новата година в крепостта се е случило нещо необичайно.

— Така ли мислите наистина?

— Всъщност, наглед нищо особено не се е случило и ако направя глупостта по невнимание да се разприказвам, това може да предизвика у нашите хора безпричинни тревоги. Такова нещо може да се окаже сериозна грешка от моя страна и да даде повод за непредпазливост, от която неприятелят да се възползва. Не, просто си седях на този походен стол снощи и по-предната вечер и докато гледах крепостта, добих чувството, че вътре нещо става. Не само от гледане, но и от някакво вътрешно усещане.

— Трудно е човек да види нещо сега.

— Да, трудно е, но от друга страна може да кажем, че е лесно. Трябва просто да успокоиш ума си и да се освободиш от предразсъдъците. Ето защо не мога да повикам никого от останалите войници. Искам само за малко да седнеш тук вместо мене.

— Разбирам.

— И не задрямвай. Точно на това място духа много мразовит вятър, но привикнеш ли към него, ще ти се доспи.

— Ще внимавам.

— И още едно нещо. Ако зърнеш дори следа от огън в крепостта, веднага кажи на другите военачалници. А ако видиш отнякъде в крепостта да излизат войници, запали фитила на сигналната ракета и после изтичай при Негово Височество.

— Да, господине.

Шоджумару кимна и спокойно погледна към ракетата, която бе забита в земята точно пред него. Това бе едно обичайно за бойното поле положение и бащата нито веднъж не го попита дали задачата не е твърде трудна или неприятна за него, нито пък се опита да му вдъхва смелост. Но Шоджумару разбираше, че в зависимост от времето и обстоятелствата неговият баща винаги го възпитава в правилата на военното изкуство. Дори в суровото държание на своя родител той долавяше вътрешна топлота и се смяташе извънредно щастлив от това, че има такъв баща.

Канбей взе пръчката, на която се подпираше и закуца към палатките. Но вместо да влезе в лагера, той изглежда продължи самичък надолу по планината. Служителите му разтревожени запитаха къде отива.