Ейджи Йошикава - Тайко

Две години се отбранявахме и направихме всичко, което може да направи един воин. Единственото, което не бих успял да понеса, е смъртта на няколко хиляди храбри бойци и на членовете на семейството ми. Застъпвам се за служителите си и се надявам да проявите към тях своята милост.

Хидейоши прие да изпълни тази мъжествена молба и влезе в предалата се крепост.

Макар да бе разделен от Нобунага, Хидейоши смяташе за част от своите военни задължения да праща редовно вести в Адзучи. Така неговият господар можеше като от високо да следи какво става на запад и не се безпокоеше за събитията там.

След като изпрати Хидейоши в западните области, Нобунага посрещна Новата година в Адзучи. Беше десетата година на Теншо. Тези празненства бяха дори по-пищни от предишните и не минаха без произшествие. В „Летописът на Нобунага“ е записана следната случка:

Когато съседните господари, сродници и други надойдоха в Адзучи, за да приветстват Негово Височество за Новата година, стана такава навалица, че една от стените се срути и много хора бяха убити от падащите камъни. Бъркотията беше огромна.

— От всекиго от гостите, които идват за посещение на първия ден от Новата година, който и да бил той, вземете по сто мон — разпореди този път Нобунага в навечерието на празника. — Такъв „входен данък“ не е много за някой, който ще се радва на свещената привилегия да ме посети и да ми поднесе новогодишните си пожелания.

Но това не беше всичко. Като възмездие за събирания „входен данък“ Нобунага даде също разрешение да бъдат отворени за посетители части от крепостта, където обикновено не се допускаха външни хора.

Още отрано странноприемниците в Адзучи се бяха препълнили с любопитни гости — военни, търговци, учени, лекари, художници, занаятчии и самураи от всякакъв ранг. Те нетърпеливо чакаха възможността да видят храма Шокенджи, да преминат през Външната порта и да се приближат до Третата врата, а оттам да влязат в жилищните покои и да пристъпят в градината с бял пясък, където да поднесат благопожеланията си.

Новогодишните гости преминаха през крепостта и разгледаха поред всички стаи. Възхитиха се на плъзгащите се врати, изрисувани от Капо Ейтоку, с широко отворени очи се взираха в поръбените с корейски брокат рогозки-татами и с изумление се втренчваха в гладките позлатени стени.

Стражите подкараха тълпата през вратите на конюшнята, където пътят им бе неочаквано преграден от Нобунага и неколцина прислужници.

— Не забравяйте за лептата си! От всеки по сто мон! — извика Нобунага.

Събираше парите със собствените си ръце и ги подмяташе зад гърба си.

Там бързо се натрупа купчина от монети. Войниците тъпчеха парите в торби, които после предаваха на чиновници, за да ги раздадат на бедните в Адзучи. Така Нобунага с радост си помисли, че в града през тази Нова година, няма и един, който да е гладен.

Щом после говори с чиновника, който отговаряше за събиране на входа и отначало се тревожеше, че господарят му сам ще се нагърби с такова недостойно задължение, служителят трябваше да признае:

— Хрумването беше наистина добро, господарю. Тези, които дойдоха в крепостта, ще има за какво да разказват до края на живота си, а бедните, които получиха „лептата“, ще разнесат вестта за станалото. Всички говорят, че тези монети не са просто пари, а са били докоснати от ръката на господаря Нобунага и значи не подобава да се харчат напразно. Хората казват, че ще ги пазят за черни дни. Дори и чиновниците са доволни. Мисля, че това добро дело е хубаво начало за идната Нова година и всички след нея.

За изненада на чиновника Нобунага хладно кимна с глава и каза само:

— Няма да постъпвам така отново. Не е хубаво човекът, който управлява, да прави така, че бедните да привикнат на подаяния.

Мина средата на първия месец. След като свалиха новогодишните украси от вратите на домовете си, обитателите на Адзучи усетиха, че нещо ще стане — толкова много кораби се товареха и отплаваха всеки ден от пристанището им.

Без изключение корабите тръгваха от южната страна на езерото в посока север. По крайбрежието на север тръгваха и хиляди бали ориз, натоварени на върволици от коне и каруци.

Както винаги улиците на града бяха препълнени с пътници и различни посетители. Не минаваше и ден, без да видят някой вестоносец да препуска по пътя или да не мине някой пратеник от друга област.

— Няма ли да дойдеш? — подвикна Нобунага весело на Накагава Себей.