Ейджи Йошикава - Тайко

— В подножието — отговори просто Канбей и при все че се подпираше на тояжката си, завървя по планинската пътека с почти лека стъпка.

Двамата мъже, които го придружаваха винаги, Мори Тахей и Курияма Дзенсуке, се спуснаха по склона подире му.

— Господарю! — извика Мори. — Моля ви, почакайте!

Канбей се спря за миг, взе в ръце бастуна си и погледна назад към тях.

— Вие двамата ли сте?

— Изненадан съм колко бързо ходите — отвърна задъхан Мори. — Боя се, че с тази рана в крака може да ви заболи.

— Аз вече свикнах с куцането — засмя се Канбей. — Ще падна само, ако докато ходя, се сетя, че куцам. Напоследък се оправям доста свободно сам. Но не искам да се перча с това.

— Можете ли да вървите така и през време на битка?

— Май че на бойното поле е най-добре да съм в носилка. Дори при бой отблизо ще мога да стисна сабята с две ръце или да сграбча копието на врага, да му го измъкна и дори да замахна с него насреща му. В това състояние единственото, което не мога да правя, е да тичам насам-натам. Когато ме вдигнат в носилката и видя отгоре напиращите вражески отряди, ме обзема някакво непреодолимо чувство. Струва ми се, че само при звука на моя глас врагът ще заотстъпва.

— Е, но сега е опасно. На тази стръмна пътека по сенчестите места още се е задържал сняг и може да се подхлъзнете в кишата.

— Точно под нас тече един поток, нали?

— Да ви пренеса ли през него?

Мори подложи гърба си.

Пренесоха Канбей „на конче“ през водата. Къде отиваха сега? Двамата служители още не знаеха. Преди няколко часа видяха един войник да идва от оградата в подножието на планината и да подава на Канбей нещо, прилично на писмо. Скоро след това ги повикаха да придружат своя господар на слизане по склона, но така и не разбраха нищо повече.

След като бяха изминали доста разстояние, Курияма най-сетне се осмели да зададе въпроса си:

— Господарю, да не би началникът на поста в подножието да ви е поканил тази вечер?

— Какво? Да не сте си мислили, че отиваме да вечеряме? — засмя се Канбей. — Колко време смятате траят празниците за Новата година? Дори и чайните церемонии на господаря Хидейоши привършиха.

— Ами тогава къде отиваме?

— До дървената ограда на река Мики.

— Оградата край реката ли? Това място е опасно!

— Разбира се, че е. Но врагът също го смята за такова. Точно там двата лагера се допират.

— Е, не трябва ли да доведем още мъже, тогава?

— Не, не. И неприятелите няма да са голямо множество. Мисля, че ще са само един служител и едно дете.

— Дете ли?

— Точно така.

— Не разбирам.

— Е, просто вървете заедно с мен. Не че не мога да ви кажа какво е, но е по-добре засега да го пазим в тайна. След като крепостта падне, мисля, че ще разкажа за това и на господаря Хидейоши.

— Крепостта ще падне ли?

— Ако това не стане, ние какво ще правим? Първо на първо, тази крепост ще падне навярно през следващите два-три дни. Може да се случи дори утре.

— Утре!

Двамата служители впериха очи в Канбей. Лицето му светеше бледо в мрака с блясъка на бистра вода. Сухите тръстики в плитчините леко шумяха. Мори и Курияма се спряха уплашени. Между тръстиката на отсрещния бряг се виждаха човешки очертания.

— Кой е?

Втората им изненада бе по-различна от първата. Мъжът имаше вид на важен неприятелски пълководец, но единственият му придружител носеше на гърба си малко дете. Не изглеждаше тримата да са дошли с някакво враждебно намерение. Изглежда, просто чакаха спокойно приближаването на Канбей и двамата му спътници.

— Почакайте тук — нареди Канбей.

Служителите се подчиниха на заповедта на господаря си и спряха с вперен в отдалечаващата се фигура поглед.

Щом Канбей приближи, застаналият в тръстиката неприятел също пристъпи крачка или две напред. Сега можеха да се видят ясно един другиго и си размениха поздрави, сякаш са стари приятели. Ако някой друг бе станал свидетел на такава тайна среща между двама противници, незабавно щеше да се роди подозрение в заговор; и двамата обаче изобщо нехаеха за такива грижи.

— Детето, на което имах дързостта да помоля да помогнете, е на гърба на онзи там мъж. Когато утре крепостта падне и аз срещна своя край на бойното поле, надявам се да не се смеете на силата на бащината ми обич. То е още толкова невинно и наивно.

Беше вражеският пълководец, началникът на крепостта Мики — Гото Мотокуни. Сега разговаряха с Канбей като стари познати — едва през есента на миналата година Канбей ходи в крепостта като пратеник на Хидейоши, за да поиска тя да се предаде. Тогава разговаряха като истински приятели.