Ейджи Йошикава - Тайко

— Къде, господарю?

— На лов със соколи?

— Това ми е любимото развлечение! Може ли да дойда наистина, господарю?

— Сансуке, ела и ти.

Нобунага тръгна от Адзучи в една ранна пролетна утрин. Беше подбрал спътниците си предишната вечер, но Накагава Себей, току-що пристигнал в крепостта, не беше поканен от по-рано. Сега към групата им се присъедини и синът на Икеда Шоню, Сансуке.

Нобунага обичаше ездата, борбата сумо, лова със соколи и чайните церемонии, но като че ли най-много му харесваше самата гонитба на дивеча.

До края на деня гончиите и стрелците с лък съвсем капваха. Това можеше да се нарече просто забавление, но Нобунага не правеше нищо половинчато. Например при борбата сумо — когато в Адзучи уредяха башо, той събираше над хиляда и петстотин борци от Оми, Киото, Нанива и други отдалечени области. Накрая различните благородници се събираха на големи тълпи да гледат, а самият Нобунага, колкото и късно да станеше, рядко се уморяваше да наблюдава състезанието. Напротив — избираше хора между собствените си служители и по няколко пъти поред им нареждаше да излизат да се борят.

Този излет на лов със соколи през първия месец обаче остана извънредно кратък. Беше просто една разходка и соколите така и не бяха пуснати. След къса почивка Нобунага каза на хората, че се връщат в Адзучи.

Щом влязоха в града, господарят дръпна юздите на коня си и го накара да извие към една чуждоземска на вид сграда, скрита зад група дървета. От прозорецът идваше звук на цигулка. Изведнъж слезе от коня и заедно с няколко от придружителите си влезе през вратата.

Двама-трима йезуити се разбързаха да го посрещнат, но Нобунага вече влизаше в дома им.

— Ваше Височество! — възкликнаха отците изненадани.

Това бе училището, построено до църквата „Възнесение“. Нобунага беше един от спомоществователите му, но всичко за самата сграда — от гредите до обзавеждането — бе дар от местни господари, приели християнството.

— Бих желал да видя как водите уроците тук — заяви Нобунага. — Предполагам, всичките деца са в стаята.

Щом чуха какво иска от тях Нобунага, отците изпаднаха във възторг и почнаха да си говорят каква чест е това посещение. Без да обръща внимание на дърдоренето им, Нобунага се заизкачва бързо по стълбите.

Почти в паника, един от свещениците се затича напред към класната стая и предупреди учениците за непредвиденото идване на високия гост.

Свиренето на цигулката внезапно спря и шепотът утихна. Нобунага застана за малко на подиума и огледа стаята. „Що за странно училище е това?“, помисли си той. Столовете и чиновете в стаята бяха всички с чуждоземска направа, а на всеки чин имаше поставен учебник. Както и можеше да се очаква, учениците бяха синове на местни управители и служители. Те тържествено се поклониха на Нобунага.

Децата бяха на възраст от десет до петнадесет години. Всички идваха от благородни семейства и цялата гледка, белязана от странността на чуждата европейска култура, беше като цветна градина, на която нито едно храмово училище в Адзучи не можеше да съперничи.

Изглежда обаче вътре в себе си Нобунага вече бе намерил отговор на въпроса кое от двата вида училища — християнското или будисткото — дава по-добро образование. Той не изпитваше и най-малко възхищение или учудване от това, което вижда. Взе един учебник от близкия чин, разгърна страниците, но после бързо го върна на притежателя.

— Кой свиреше преди малко на цигулка? — попита той.

Един от отците повтори въпроса на Нобунага и огледа учениците.

Господарят бързо разбра каква е работата — досега учителите не са били в стаята и учениците явно са се възползвали от отсъствието им, за да си посвирят, побъбрят и повеселят.

— Бил е Йероним — каза свещеникът.

Всички ученици се извърнаха към едно от момчетата помежду им. Нобунага проследи погледите им и очите му се спряха на един четиринадесет-петнадесетгодишен младеж.

— Да. Този е. Йероним е бил.

Щом свещеникът посочи към него, момчето се изчерви силно и сведе поглед. Нобунага не бе сигурен дали не е виждал това дете преди.

— Кой е този Йероним? Чий син е? — попита той отново.

Отецът се обърна строго към момчето:

— Йерониме, стани. Отговори на Негово Височество.

Детето стана и се поклони на Нобунага.

— Аз съм този, който свиреше преди малко на цигулката, господарю.

Говореше ясно и в погледа му нямаше раболепие; личеше, че е потомък на самурайски род.

Нобунага впери поглед в очите на детето, но то не се извърна.