Ейджи Йошикава - Тайко

Пътят на самурая върви само в една посока; откакто слезе от връх Курихара, Ханбей не се бе отклонявал от него. Нито пък, дори животът му да свърши още днес, би съжалявал за нещо. Това, от което го болеше най-много, бе, че Ою стана любовница на Хидейоши. Като неин брат, съвестта непрестанно не му даваше мира заради това. В крайна сметка тя бе редом с него тъкмо в решителното време, когато сама трябваше да си избере път в живота, казваше си той. Вината е негова, не на сестра му. Тайно се тревожеше за това, което чака Ою след смъртта му.

Нещастието на жената е, че щастието й никога не трае през целия неин живот. Особено болезнено за него бе чувството, че е замърсил чистата белота на Пътя на самураите — този път, по който човек върви винаги редом със смъртта. Колко пъти се бе укорявал сам и си бе мислил, че трябва да се извини на Хидейоши и да помоли да бъде освободен, или че трябва да разкрие пред сестра си своите угризения и да я помоли да заживее в уединение. Но така и не бе стигнал до подходящо решение.

Тръгваше на път, от който никога няма да се върне и естествено чувстваше, че трябва да каже на Ою нещо по всичко това. Не можа да изрече каквото и да било, докато тя стоеше така миловидна пред него, но сега, може би, можеше да й напише няколко стиха, които по-лесно да бъдат разбрани. След като вече си е отишъл, тя, под предлог, че тъжи за него, би могла да успее да се измъкне от тълпата жени, които се бяха скупчили край спалнята на Хидейоши като цъфнали лози пред някоя градинска порта.

Когато пристигна в имението си в Мино, Ханбей посвети деня на отдаване на почит пред гробовете на предците си и после за кратко време се върна на връх Бодай. Не бе ходил там от дълго време, но не се поддаде на желанието да остане повече.

След като стана на следващата сутрин, бързо вчеса косата си и стопли вода за една от редките си бани.

— Повикайте Ито Ханемон — нареди Ханбей.

Песента на славея често се дочуваше както в полята около връх Бодай, така и между дърветата в двора на самата крепост.

— На вашите услуги съм, господарю.

С гръб към покритата с хартия плъзгаща се врата стоеше в дълбок поклон набит, възрастен самурай. Ито бе възпитател на Шоджумару.

— Ханемон? Влезте. Вие сте единственият, на когото съм говорил досега подробно за това, но сега най-сетне е дошъл денят, когато Шоджумару трябва да отиде в Адзучи. Ще потеглим днес. Зная, че това идва внезапно за вас, но ви моля да уведомите прислугата и да я накарате веднага да се приготви за път.

Ханемон много добре разбираше трудното положение на господаря си и кръвта отведнъж се отдръпна от лицето му.

— Животът на господаря Шоджумару е…

Ханбей видя как старият човек трепери и за да го успокои, добави усмихнат:

— Не, няма да го обезглавят. Аз ще усмиря гнева на господаря Нобунага, дори ако това стане с цената на собствения ми живот. Веднага щом го освободиха от Итами, бащата на Шоджумару отиде да се присъедини към похода в Харима и това без думи свидетелства за неговата невинност. Сега остава единствено моята вина, че съм пренебрегнал заповедта на господаря си.

Ханемон се оттегли мълчаливо и тръгна към стаята на Шоджумару. Докато приближаваше, дочу веселият шум от гласа на детето, което удряше по някакъв ръчен барабан. Родът Такенака се отнасяше към момчето така добре, та човек надали би си помислил, че то им е било поверено като заложник.

Сега, щом възпитателите, които не знаеха почти нищо за същинското развитие на нещата, чуха, че трябва да се готвят за пътуване, те почнаха да се боят за живота на Шоджумару.

Ханемон направи всичко възможно да ги успокои.

— Няма от какво да се страхувате. След като господарят Шоджумару отива в Адзучи, то доверете се на чувството за справедливост на господаря Ханбей. Мисля, че трябва да оставим всичко в негови ръце.

Шоджумару бе в неведение какво става и продължи да си играе щастливо, да бие барабана и да подскача. Макар и заложник, той бе сърцат като баща си и се обучаваше за самурай. Не бе никак кротичко дете.

— Какво каза Ханемон? — попита Шоджумару и остави барабана.

Като видя лицето на възпитателя си, детето изглежда разбра, че нещо се е случило и доби загрижен вид.

— Нищо, което да ви тревожи — обади се един от възпитателите. — Но трябва бързо да се приготвим за пътуване до Адзучи.

— Кой отива там?

— Вие, господарю Шоджумару.

— И аз ли? В Адзучи?

Възпитателите се извърнаха, за да не види момчето сълзите им. Още щом чу техните думи, Шоджумару скочи на крака и запляска с ръце.