Ейджи Йошикава - Тайко

Мурашиге поизтрезня и заговори донякъде чистосърдечно.

— Всъщност, получих две-три укорни писма от Хидейоши и неговото приятелство ме трогва. Но един след друг като пратеници на господаря Нобунага тук идваха Акечи Мицухиде и други служители на Ода и аз отблъснах всички. Сега със сигурност не мога да последвам молбата на Хидейоши.

— Не мисля това да е истина. Ако оставите въпроса на господаря Хидейоши, той със сигурност ще успее да изнамери начин да се застъпи пред господаря Нобунага.

— Не мисля така — рече тъжно Мурашиге. — Говори се, че щом Мицухиде и Нобумори чули, че съм се разбунтувал, запляскали с ръце от радост. Мицухиде дойде тук да ме привлече отново на ваша страна. Успокояваше ме с красиви думи, но кой знае какво е доложил, когато се е върнал при Нобунага. Ако отворя крепостта си и се върна при господаря, за да коленича пред него, накрая той само ще нареди на хората си да ме сграбчат за врата и да ме обезглавят. Никой от служителите ми няма намерение да се върне назад. Сега те са в положение, когато смятат че най-добре ще е да се бият докрай, тъй че това мнение не е само мое. Щом се върнете в Харима, кажете, моля, на Хидейоши да не мисли лошо за мен.

Изглежда, Канбей нямаше да успее лесно да убеди Мурашиге. След още няколко чашки саке той извади писмото на Одера Масамото и му го подаде.

Канбей вече бе прегледал най-важното от съдържанието. То бе просто, но откровено укоряваше Мурашиге за постъпката му. Мурашиге се приближи до лампата и го отвори, но веднага щом привърши с четенето, се извини и излезе от стаята.

Веднага след това вътре нахълта множество от войници. Заобиколиха Канбей и около него се образува стена от доспехи и копия.

— Станете! — извика някой.

Канбей остави чашата си и огледа възбудените лица наоколо си.

— И ако стана? — попита той.

— Заповедта на господаря Мурашиге е да ви придружим до затвора на крепостта — отвърна един от войниците.

— Затвор ли? — слиса се той и му се прииска да се изсмее високо.

В същия миг си помисли, че за него всичко е свършено и разбра колко смешен трябва да изглежда с това, че е попаднал в клопката на Мурашиге.

Изправи се с усмивка на лицето.

— Да вървим тогава. Щом господаря Мурашиге проявява така гостоприемството си, няма какво да направя, освен кротко да ви последвам.

Войните придружиха Канбей по главния коридор. Шумното дрънчене на доспехите им се сливаше с шума от стъпките. Заслизаха по многобройни тъмни коридори и стълбища. Караха Канбей да минава през места, които бяха така тъмни, все едно са му вързали очите и той се чудеше дали всеки миг може да бъде убит. Донякъде бе подготвен за такова събитие, но то изглежда не предстоеше. Във всеки случай, лишените от светлина места, през които преминаваше, по всяка вероятност бяха сложни тунели, които се кръстосват из вътрешността на укреплението. След малко една тежка врата се плъзна с дрънчене настрани.

— Влез! — наредиха му и след като направи около десет крачки напред, той се намери посред някаква килия. Вратата с трясък се затвори зад него. Този път Канбей наистина се изсмя шумно в тъмнината. После се извърна към стената и заговори с укор към себе си, почти все едно че рецитираше стихотворение.

— Самият аз се улових в клопката на Мурашиге. Е… днешните представи за чест със сигурност са доста странни, а?

Предположи, че е под някакъв оръжеен склад. Доколкото можеше да отгатне опипом с петите на нозете си, подът бе направен от дебели, чепати дъски. Канбей спокойно обиколи помещението, като следваше четирите му стени. Успя да установи, че на площ е около тридесет квадратни метра.

„Но не, по мое мнение Мурашиге е този, когото трябва да съжаляват. Какво си мисли, че ще постигне, като ме хвърля в този затвор?“

Седна с кръстосани нозе на мястото, което очевидно бе средата на килията. Подът бе студен, но изглежда в стаята нямаше нищо за сядане.

Изведнъж се досети, че не са го накарали да предаде късата си сабя и си помисли: „Ето нещо, за което трябва да съм благодарен. Щом имам поне само това оръжие… по всяко време бих могъл…“

Мълчаливо си каза, че дори и седалището му да се вцепени, духът му ще остане подвижен. Изглежда дзен-съзерцанието, което така упорито бе упражнявал на младини, сега щеше да му е от полза. Докато времето минаваше, му хрумваха все такива мисли. „Радвам се, че дойдох, бе следващата. Ако беше дошъл самият Хидейоши, наместо това малко нещастие щеше да има голямо. Благодарен съм, че стана така.“