Ейджи Йошикава - Тайко

Нобунага трябваше да признае, че това е вярно.

— Предприетото от Канбей беше просто заблуда. Докато чакаме добра вест от такъв несигурен човек, врагът подсилва връзките си и подобрява своята отбрана, тъй че накрая, колкото и яростни да са нападенията, нашите части няма да постигнат нищо.

В този момент най-сетне пристигна вест от Хидейоши. Тя обаче не беше добра. Канбей още не се е върнал, а ясни сведения липсват. При това в тона на писмото личеше безнадеждност. Нобунага цъкна с език и внезапно захвърли настрана калъфа, в който бе сложен листа.

— Прекалено късно е! — изрева той разярен, най-сетне изчерпал търпението си. — Писарят! Напиши незабавно това и го прати до Хидейоши. Извести го, че трябва да дойде тук, без да се бави нито миг.

После погледна към Сакума Нобумори и каза:

— Чух, че Такенака Ханбей се затворил в храма Нандзен в Киото, за да възстанови здравето си. Там ли е още?

— Смятам, че да.

Отговорът на Нобунага последва бърз като ехо:

— Е, тогава иди там и кажи на Ханбей следното — синът на Курода Канбей, Шоджумару, бе пратен преди време от Хидейоши в неговата крепост като заложник. Да бъде незабавно обезглавен и да пратят главата му на неговия баща в Итами.

Нобумори се поклони. Всички около Нобунага за миг се присвиха от страх пред внезапната му ярост. Не се чу нито дума и за момент самият Нобумори не стана от мястото си. Настроението на Нобунага можеше да се променя за минути и гневът му съвсем лесно избухваше. Търпението, което бе показвал досега, по начало не му бе присъщо. То бе въпрос само на здрав разум и му струваше много усилия. Ето защо, когато най-сетне се отърси от самообладанието, което така не обичаше, гласът му загърмя, ушите почервеняха, а лицето доби свиреп вид.

— Моля ви, почакайте за малко, господарю.

— Какво има, Кадзумасу? Да не би да ме поучаваш?

— Би било прекалено дръзко някой като мен да прави това, господарю, но защо така внезапно давате заповед да бъде убит сина на Курода Канбей? Не трябва ли малко по-дълго да поразмислите над това?

— Няма нужда от повече мислене, за да се види предателството на Канбей. Престори се, че се опитва да убеди Одера Масамото, а после отново ме подлъга да си мисля, че преговаря с Араки Мурашиге. Въздържанието ми да предприема нещо през последните десет дни изцяло е плод на хитрите кроежи на този проклет Канбей. Хидейоши току-що ми съобщи това. Той самият вече не иска да бъде правен от него на глупак.

— Но дали не може да повикате господаря Хидейоши да ви доложи подробно за положението и да поговорите с него за наказанието на сина на Канбей?

— Не мога във време като това да вземам решения, все едно че има мир. И няма да викам Хидейоши тук да слушам мнението му. Ще му поискам да обясни как е докарал това бедствие. Побързай да занесеш съобщението, Нобумори.

— Да, господарю. Ще предам това на Ханбей, както пожелахте.

Настроението на Нобунага постепенно ставаше все по-мрачно. Той се обърна към писаря и попита:

— Написа ли призовката ми за Хидейоши?

— Ще пожелаете ли да я прочетете, господарю?

Показаха писмото на Нобунага и после веднага го предадоха на главния вестоносец, комуто наредиха да го отнесе в Харима.

Преди обаче този да е успял да тръгне, един от служител обяви:

— Току-що пристигна господарят Хидейоши.

— Какво? Хидейоши ли?

Изражението на Нобунага не се промени, но гневът му сякаш за миг се поразсея.

Скоро се чу гласа на Хидейоши, който кънтеше както винаги весело. Веднага щом достигна до ушите му, Нобунага трябваше да положи усилие да задържи ядосаното си изражение. Гневът се стопи в гърдите му също като лед под лъчите на слънцето и той не можеше да стори нищо.

С непринуден поздрав към присъстващите военачалници Хидейоши влезе в шатрата. Мина между тях и почтително коленичи пред Нобунага, после вдигна поглед към господаря си.

Нобунага не каза нищо. С труд се опитваше да изглежда сърдит. Не бяха много пълководците, които пред на мълчанието на Нобунага ще сторят друго, освен да се проснат уплашени по очи.

Всъщност даже и в семейството на Нобунага нямаше дори един, който да устои на такова държание. Ако ядосаният поглед на Нобунага паднеше върху стари пълководци като Кацуие или Нобумори, те пребледняваха като платно. Калени мъже като Нива и Такигава се объркваха и замънкваха оправдания. При цялата си мъдрост, Акечи Мицухиде не знаеше начин да се справи с това мълчание и в такива случаи дори цялата привързаност на Нобунага никак не можеше да помогне на Ранмару. Държанието на Хидейоши обаче беше съвсем различно. Когато господарят се ядосаше и започнеше да му се мръщи и да го гледа сърдито, той не показваше въобще никакъв отзив. Не че не гледаше сериозно на своя господар. Напротив, за него повече, отколкото за повечето хора, Нобунага бе източник на страхопочитание. Общо взето, винаги вдигаше спокойно поглед и се въздържаше да говори за друго, освен за съвсем обикновени неща.