Ейджи Йошикава - Тайко

— Когато господарят Хидейоши и господарят Мицухиде дълго време си шепнат в коридора на двореца Ниджо, хората се стряскат.

— Надали.

— Не, така е!

— И Ваше Преподобие ли е малко пийнал?

— И то доста. Прекалено много пих. Но вие наистина трябва да сте по-внимателен.

— Искате да кажете — със сакето ли?

— Не ставайте глупав. Предупреждавам ви да бъдете по-внимателен в близките си отношения с Мицухиде.

— Защо?

— Малко по-умен е, отколкото трябва.

— Че защо, всички казват, че днес вие сте най-умният човек в Япония.

— Аз ли? Не, аз съм прекалено несхватлив — възпротиви се свещеникът.

— В никакъв случай — увери го Хидейоши. — Ваше Преподобие има забележителни познания почти във всичко. Най-слабите места на самурая са неговите отношения с благородниците или с влиятелните търговци, но сред хората на рода Ода никой не надминава по проницателност вас. Ами че дори господарят Кацуие е почти като поразен от вашите способности.

— Но аз от друга страна не съм се покрил с никакви военни подвизи.

— Но при строежа на Императорския дворец, в управлението на столицата, при уреждането на различни финансови въпроси, вие сте показали необикновена дарба.

— Хвалите ли ме или ме обезкуражавате?

— Ами, вие едновременно сте едно чудо и човек негоден в самурайското съсловие за нищо, тъй че, да ви кажа честно, и ви хваля, и ви обезкуражавам.

— Не мога да се меря с вас.

Асаяма се засмя гръмко и разкри празните места, където бе загубил два-три от зъбите си. Макар да беше много по-възрастен от Хидейоши — достатъчно възрастен, за да му бъде баща, той мислеше за него като за по-старши.

Асаяма не можеше толкова лесно да приеме Мицухиде. Признаваше че е способен, но се дразнеше от неговото суховато остроумие.

— Мислех си, че само така си представям — каза Асаяма, — но напоследък едно лице, известно със своята способност да познава човешкия характер по чертите, изрази същото мнение.

— Някой физиономист е дал един вид преценка за Мицухиде ли?

— Не е физиономист. Игуменът Екей е един от най-дълбоките умове на нашето време. Каза ми това под най-строга тайна.

— А какво ви каза?

— Че Мицухиде има вид на мъдър мъж, който може да се удави в собствената си мъдрост. Освен това има лоши предзнаменования, че той ще смени своя господар.

— Асаяма.

— Какво?

— Ако оставяте неща като тези да излизат от устата ви, няма да можете да се порадвате на старините си — каза рязко Хидейоши. — Чувал бях, че Ваше Преподобие е остър ум в политиката, но допускам, че това не бива да отива чак дотам да пръскате такива слухове за един от служителите на Негово Височество.

Оръженосците бяха разпънали в широката стая една голяма карта на Оми.

— Ето отсамната страна на езерото Бива! — обади се един.

— А ето храмът Соджицу! И храмът Джораку! — възкликна друг.

Те се скупчиха от едната страна и досущ като малки лястовички протегнаха напред вратове, за да видят. Ранмару се отдели от групата и скромно седна сам настрана. Още не бе навършил двадесет, но отдавна беше преминал възрастта за церемониално встъпване в пълнолетие. Ако перчемът му бе обръснат, щеше да има вид на хубав млад самурай.

— Остани си, както досега — бе казал Нобунага. — На колкото и години да станеш, искам да те имам като оръженосец.

По изящество на движенията Ранмару можеше да се мери с останалите момчета, а връзването на косата и копринените му дрехи бяха чисто детски.

Нобунага внимателно разгледа картата.

— Добре е начертана — каза той. — По-точна е дори от нашите военни карти. Как успя за толкова късо време да направиш такава подробна карта, Ранмару?

— Майка ми, която сега е положила свети обети, знаеше че в тайното хранилище на един храм се пазела такава карта.

Майката на Ранмару, която при замонашването прие името Миоко, бе вдовица на Мори Йошинари. Петимата й синове бяха приети от Нобунага като служители. Двамата по-малки братя на Ранмару, Бомару и Рикимару, също бяха оръженосци. Всички казваха, че помежду им има много малка прилика. Не че неговите братя бяха глупави младежи, но Ранмару просто изпъкваше с ума си. И не само в очите на Нобунага, чиято привързаност към него беше безкрайна. За всеки който го видеше, ставаше очевидно че по ум Ранмару стои далеч над останалите. Когато, както често правеше, посетеше военачалниците от полевия щаб или старшите служители, никога не се отнасяха с него като с дете, независимо как се обличаше.