Ейджи Йошикава - Тайко

— По-добре ще е, разбира се, да имате. Дори и само от гледна точка на внушителността на сградата.

— Трябва да има различни видове каменни кули. Чул съм, че като млад много си пътувал из страната и си добил обширни познания върху крепостното строителство.

— Познанията ми за такива неща всъщност са доста повърхностни — каза скромно Мицухиде. — От друга страна, Ранмару тук при вас трябва да е доста добре запознат с въпроса. Докато пътувах из страната, видях само две-три крепости с каменни кули и дори и тези бяха с крайно груб градеж. Щом предложението на Ранмару е такова, то той със сигурност трябва има нещо предвид.

Мицухиде изглежда се колебаеше да говори по-нататък.

Нобунага обаче дори и не се замисли за наранимото честолюбие на двамата мъже и безгрижно додаде:

— Ти не си по-малко учен от Мицухиде, Ранмару, и изглежда донякъде си проучил крепостното строителство. Какво мислиш за построяването на кула? А, Ранмару?

След смутено мълчание от страна на оръженосеца, той го попита:

— Защо не отговаряш?

— Объркан съм, господарю.

— И защо?

— Неудобно ми е — каза той и се просна на пода с опряно на двете длани лице, сякаш силно засрамен. — Господарят Мицухиде не е справедлив. Защо да трябва да имам някакво особено мнение относно строежа на кулата? За да кажа истината, господарю, всичко, което чухте от мен, дори и подробността, че крепостите на Оучи и Сатоми и двете имат каменни кули, ми бе казано от господаря Мицухиде, докато бях една нощ на пост.

— Е, значи в крайна сметка хрумването не е било твое.

— Мислех, че ще се подразните, ако си призная, че то от край до край принадлежи на някой друг, тъй че просто се разбъбрих и предложих да се построи каменна кула.

— Така ли? — засмя се Нобунага. — И в това ли е цялата работа?

— Господарят Мицухиде обаче не го е приел по този начин — продължи Ранмару. — Отговорът му преди малко прозвуча, сякаш съм откраднал нечий чужд замисъл. Самият господар Мицухиде ми каза, че имал няколко ценни рисунки на кулите на Оичи и Сатоми и дори рядка книга със скици. Защо тогава е толкова сдържан и оставя тежестта да падне върху някой, неопитен като мене?

Макар Ранмару да приличаше на дете, ясно бе, че вече е мъж.

— Истина ли е това, Мицухиде? — попита Нобунага.

Господарят му гледаше право към него и Мицухиде не можа да остане спокоен.

— Да — заекна той.

Не можеше да овладее негодуванието си срещу оръженосеца. Умишлено премълча своето собствено мнение и заговори за учеността на Ранмару, понеже познаваше привързаността на Нобунага към младежа и тайно изразяваше собственото си благоразположение към него. Не само, че бе оставил Ранмару сам да поднесе на господаря цветето, но и се постара да не го постави в неловко положение.

През свободните часове на една нощна стража Мицухиде бе разказал на Ранмару всичко, което знаеше за строежа на кули и крепости. Нелепо е Ранмару да е представил това на Нобунага, сякаш е негово собствено хрумване. Ако сега ясно заяви така, обаче, Ранмару ще се почувства още по-неудобно и Нобунага наистина ще се ядоса. Като си мислеше, че да избегне такова неприятно положение би било от негова собствена полза, той даде предимство на Ранмару. Последствията се оказаха точно обратни на онези, които предвиждаше. В този миг не успя да овладее една студена тръпка, която премина по гърба му при мисълта за безчестието на този облечен в детски дрехи възрастен.

Като видя объркаността на Мицухиде, Нобунага изглежда отгатна какво се разиграва в неговия ум. Изведнъж той се засмя шумно.

— Дори и Мицухиде може да бъде неуместно предпазлив. Във всеки случай, имаш ли под ръка тези рисунки?

— Имам няколко, но се питам дали ще са достатъчни.

— Ще са. Заеми ми ги за малко време.

— Веднага ще ви ги донеса.

Мицухиде се кореше, че е казал макар и най-дребна лъжа пред господаря си и при все въпросът сега да бе приключен, той не беше единственият потърпевш. Когато разговорът премина върху крепостите на различни области и други дреболии обаче, настроението на Нобунага остана добро. След поднасянето на вечерята Мицухиде се оттегли без лошо чувство.

На следващата сутрин, след като господарят напусна Ниджо, Ранмару отиде да види майка си.

— И от по-малкия ми брат, и от други служители чух, мамо, че господарят Мицухиде казал на Негово Височество, че тъй като все влизаш и излизаш от разни храмове, може да издадеш на монасите-воини някакви военни тайни. Затова вчера, докато бе при Негово Височество, пуснах на онзи една малка стрела за отмъщение. Във всеки случай, откакто почина баща ми, нашето семейство е получило от Негово Височество много повече милости от други и затова ме е страх, че хората завиждат. Бъди внимателна и не се доверявай на никого.