Ейджи Йошикава - Тайко

— Какво? Получил си това от Миоко ли?

Внезапно Нобунага се загледа в Ранмару с необичаен поглед.

— Тя е монахиня и естествено е да снове между множество храмове, но не трябва да се оставя да я заблудят хората на монасите-воини, които още припяват проклятия срещу мен. Може би трябва да изчакаш подходящо време и тогава да я предупредиш.

— Тя винаги е била много предпазлива. Дори повече от самия мен, господарю.

Нобунага се наведе и внимателно изучи картата на Адзучи. Тъкмо тук щеше да построи крепост за свое ново жилище и седалище на управлението.

Нобунага бе почнал да говори за това съвсем отскоро и решението беше взето, тъй като крепостта Гифу вече не отговаряше на неговите цели.

Мястото, което всъщност предпочиташе, бе Осака. Там обаче се издигаше Хонганджи, твърдината на неговите заклети врагове — монасите-воини.

След като стана свидетел на глупостта на шогуна, той дори и не се замисли да съсредоточава управлението в Киото. Такова бе предишното положение на нещата. Адзуки стоеше по-близо до замислите му — оттам можеше да държи под око областите на запад, както и да спира напорите на Уесуги Кеншин от север.

— Господарят Мицухиде е в стаята за гости и казва, че би искал да разговаря с вас преди заминаването си — обяви един самурай от вратата.

— Мицухиде ли? — попита ведро Нобунага. — Въведете го тук.

И продължи да разглежда картата на Адзучи.

Мицухиде се появи с въздишка на облекчение. В крайна сметка вътре не се носеше мирис на саке и първата му мисъл бе: „Отново се хванах на Хидейоши“.

— Ела насам, Мицухиде.

Нобунага не обърна внимание на любезния поклон на своя служител и го повика с ръка към картата. Мицухиде почтително пристъпи напред.

— Чувам, че мислите само за планове за нова крепост, господарю — рече той приветливо.

Нобунага може да бе мечтател, но като такъв нямаше равен в способността да осъществява мечтите си.

— Как мислиш? Не е ли тази планинска местност срещу езерото тъкмо подходяща за крепост?

Изглежда Нобунага вече имаше постройката и размера на крепостта готови в главата си. Очерта с пръст една линия.

— Ще се простира оттук до ето там. Ще построим около крепостта град в подножието на планината, с търговски квартал, по-добре устроен от тези в коя да е област на Япония — заяви той. — Ще вложа в тази крепост всичките средства, които имам. Трябва това да е нещо достатъчно внушително, за да внушава страх и почит на всички останали господари. Няма да е нещо разточително, но ще бъде крепост, без равна на себе си в Империята. Крепостта ми ще съчетава хубост, полезност и внушителност.

Мицухиде разбираше, че този замисъл не е плод на суетността на Нобунага или пък на някаква прищявка, така че искрено изрази одобрението си. Прекалено сериозният му отговор се оказа обаче недостатъчен — Нобунага бе твърде свикнал с показни изражения на пълно съгласие и остроумни бележки, които просто да повтарят неговите собствени.

— Какво? Мислиш, не става ли? — попита той неуверено.

— Въобще не бих казал така.

— Мислиш ли, че времето сега е подходящо?

— Бих казал, че е съвсем навреме.

Нобунага се опитваше да укрепи своята собствена увереност. Нямаше друг, който така високо като него да цени ума на Мицухиде. Този човек не само имаше съвременно мислене, но и се бе справял с политически въпроси, които много трудно можеха да бъдат решени само с добри намерения. Ще рече, Нобунага, дори по-добре от Хидейоши, който така щедро го хвалеше, бе оценил дарбата на Мицухиде.

— Чух, че си добре запознат с науката за строеж на крепости. Ще можеш ли да оглавиш този?

— Не, не. Знанията ми не са достатъчни за строеж на крепост.

— Не са достатъчни ли?

— Да построиш крепост е като да влезеш в голяма битка. Онзи, който отговаря, трябва да може с лекота да използва и хората, и материала си. Наистина трябва да възложите това задължение на някой от вашите стари военачалници.

— И кой да бъде това? — попита Нобунага.

— Господарят Нива би бил най-подходящ, тъй като така добре се разбира с други хора.

— Нива ли? Да… той би бил добър.

Това мнение изглежда съвпадаше с намеренията на самия Нобунага и той енергично кимна с глава.

— Между впрочем, Ранмару предложи да построя каменна кула. Какво мислиш за това хрумване?

Мицухиде не отговори. Забелязваше Ранмару с крайчеца на окото си.

— За предимствата при постройката на кула ли ме питате, господарю? — повтори той.

— Точно така. Добре или зле ще е, ако имам такава?