Ейджи Йошикава - Тайко

— Какво? Какво говориш?

Нобунага не можеше да повярва на ушите си.

— Втория двор, който виждате там насреща. Нашите хора вече го държат в ръцете си — повтори Хидейоши, — затова и ви казвам, че не трябва повече да се тревожите.

— Истина ли е това?

— Нима ще ви лъжа в момент като този, господарю?

— Но… не мога да го повярвам.

— Разбираемо е, но скоро ще можете да го чуете със собствените си уши от двама души, които повиках тук. Ще се срещнете ли с тях?

— Кои са?

— Единият е монах на име Миябе Дзеншо. Другият е Оноги Тоса, началникът на целия двор.

Нобунага не можеше да се освободи от своя израз на изненада. Вярваше на Хидейоши, но не можеше да не се чуди как ли той е убедил един висш служител на рода Асаи да премине на тяхна страна.

Хидейоши обясни положението, сякаш в него нямаше съвършено нищо необикновено.

— Скоро след като Ваше Височество ме дари с крепостта в Йокояма… — започна той.

Нобунага бе малко стреснат. Не можеше да гледа към този, който му говореше, без да премига. Крепостта Йокояма е разположена на самата граница на тази важна област и отрядите на Хидейоши бяха там, за да държат под надзор Асаи и Асакура. Спомняше си, че нареди на Хидейоши да отиде там временно, но не се сещаше да е обещавал да му даде крепостта. А ето, Хидейоши казва, че е получил тази крепост. За момент обаче Нобунага изтласка това в крайчеца на ума си.

— Не беше ли това в годината веднага след нападението над връх Хиеи, когато ти дойде в Гифу за Новата година? — попита той.

— Точно така. На връщане Такенака Ханбей се разболя и се забавихме. Когато пристигнахме в Йокояма, вече бе по мръкнало.

— Не ми се ще да слушам дълги разкази. Давай направо.

— Врагът открил, че ме няма в крепостта и провеждаше нощно нападение. Разбира се, отблъснахме ги и тогава тъкмо пленихме монаха Миябе Дзеншо.

— Хванахте го жив ли?

— Да. Вместо да го обезглавим, се отнесохме добре с него и по-късно, когато ми остана време, аз му изложих мислите си относно това, какви времена настъпват и му разкрих истинския смисъл на това да си самурай. Той на свой ред разговаря с предишния си господар Оноги Тоса и го убеди да ни се предаде.

— Наистина ли?

— Бойното поле не е място за шеги — заяви Хидейоши.

Цял във възхищение, дори Нобунага бе удивен от ловкостта на своя служител. „Бойното поле не е място за шеги!“ И точно както му бе обещано, щом слязоха долу, един от служителите на Хидейоши въведе Миябе Дзеншо и Оноги Тоса, за да се срещнат с Нобунага. Той подробно разпита Тоса за потвърждение на разказа на Хидейоши.

Военачалникът отговаряше ясно:

— Предаването ни не е по моя заповед. Другите двама старши служители, които живеят в Кьогоку, разбраха, че да ви се противопоставяме е не само глупаво, но и ще ускори провала на рода и ще донесе на хората от областта ненужни страдания.

Нагамаса не бе стигнал тридесетте, но вече имаше четири деца от господарката Оичи, която самата бе на двадесет и три. Заемаха третия вътрешен двор на крепостта Одани — всъщност три крепости в една.

До вечерта от пролома на изток се чуваха пушечни изстрели. Екотът на пушките от време на време се засилваше и всеки път изрязаният таван се клатеше, сякаш се кани да се откъсне.

Оичи инстинктивно вдигна уплашен поглед нагоре и притисна бебето по-здраво до гърдите си. Детенцето още бозаеше. Нямаше вятър, но саждите се носеха навсякъде и светлината на лампата лудо трепкаше.

— Мамо! Страх ме е!

Втората й дъщеря Хацу се хвана за десния й ръкав, докато най-голямата, Чача, мълчаливо се държеше за лявото й коляно. Синът обаче, макар да бе още малък, не дойде в скута на майка си. Размахваше стрела без острие срещу една придворна дама. Беше сестрата на Нагамаса, Манджумару.

— Да видя! Искам да видя битката! — викаше разглезено Манджу и удряше дамата с тъпата пръчка.

— Манджу — смъмри го майка му, — защо я удряш? Баща ти се сражава. Забрави ли, че ти каза да бъдеш послушен по време на войната? Ако служителите ти се смеят, няма да станеш добър пълководец дори като пораснеш.

Манджу бе достатъчно голям, за да разбере малко от това, което говори майка му. За миг я слушаше мълчаливо, но после почна да плаче шумно и раздразнително.

— Искам да видя битката! Искам да я видя!

Възпитателят на момчето също не знаеше какво да направи и просто стоеше и гледаше. Тъкмо тогава в боя настъпи затишие, през което обаче все още се долавяха пушечни изстрели. Най-голямото от момичетата, Чача, вече беше на седем години и донякъде разбираше тежките обстоятелства, в които е поставен баща й, скръбта на майка си и дори чувствата на воините в крепостта.