Ейджи Йошикава - Тайко

Много пъти дневно Мицухиде пращаше от Ечидзен пратеници. Не взимаше самостоятелно дори и най-малкото решение, а при всякакви случаи питаше Нобунага за мнението му. Последният преглеждаше тези бележки и писма в своя лагер на връх Торагодзе и даваше нареждания.

Планини в пълното пъстроцветие на есента обрамчваха безоблачното синьо небе, което на свой ред се отразяваше долу в яркосиньото езеро. Чуруликането на птиците караше тук-там някои да се прозяват.

Хидейоши бързо пресече планината от Йокояма. Шегуваше се пътьом с хората си и докато се смееше, зъбите му лъскаха на есенното слънце. С приближаването си поздрави всички наоколо. Това бе човекът, построил крепостта в Суномата и по-късно сложен за наместник на тази в Йокояма. Отговорностите и положението му бързо го бяха изтъкнали между останалите военачалници на Ода, и все пак той бе същият както винаги.

Когато другите пълководци сравняваха неговото държание със собствената си сериозност, някои от тях го преценяваха като лекомислен и бъбрив, но други го виждаха в по-различна светлина и казваха:

— Достоен е за поста си. Не се е променил от преди, макар и доходът му толкова да е нараснал. Първо беше слуга, после — самурай и накрая изведнъж управлява крепост. Но е все същият. Предполагам, че тепърва ще си спечели още по-голямо владение.

Преди малко Хидейоши небрежно се бе мярнал за миг в лагера, след което с няколко прости думи притегли Нобунага настрана. Сега се изкачваха нагоре към планината.

— Какво безочие! — възкликна Шибата Кацуие, когато двамата със Сакума Нобумори излязоха вън от чертите на стана.

— Ето защо толкова не го обичат, дори и когато няма причина за това. Няма нищо по-неприятно от това да слушаш как някой бърбори колко умен бил той самият.

Почти процеждаха думите между зъбите си и наблюдаваха фигурата на Хидейоши, който си проправяше път през далечното блато, придружен от Нобунага.

— Не ни казва нищо — изобщо не се съветва с нас.

— И първо на първо, не е ли това страшно опасно? Може да е посред бял ден, но врагът би могъл да дебне навсякъде из тези планини. Какво ще стане, ако почнат да стрелят по него?

— Е, Негово Височество си е Негово Височество.

— Не, Хидейоши е този, който носи вината. Дори Негово Височество да е съпътстван от голяма тълпа, Хидейоши му се умилква, докато привлече погледа му.

Освен Кацуие и Нобумори имаше и други военни, недоволни от това положение. Повечето допускаха, че Хидейоши е излязъл в планината с Нобунага да му предлага с обичайното си красноречие някой нов боен ход. Това бе главният източник на тяхното безпокойство.

— Той пренебрегва нас — най-приближените военачалници на господаря.

Дали Хидейоши не разбираше тези вътрешни особености на човешката природа или просто предпочиташе да не ги взима под внимание, но той отведе Нобунага надалеч в планината. От време на време се засмиваше с глас, който по би подхождал за неделен излет. Като се вземат неговите служители и тези на Нобунага, малката им дружина се състоеше от не повече от двадесет-тридесет души.

— Човек наистина се изпотява, докато качва върхове. Да ви подам ли ръка, господарю?

— Не ме обиждай.

— Само още малко остава.

— Не съм се накатерил още. Няма ли по-високи от този връх?

— За жалост не и тук наоколо. Този обаче е доста висок!

Нобунага избърса потта от лицето си и погледна надолу към съседните долини. Видя как хората на Нобунага стоят скрити между дърветата и го пазят.

— По-добре мъжете заедно с нас да останат тук. Няма да е добре да се движим оттук нататък в голяма група.

След тези думи Хидейоши и Нобунага се отдалечиха на тридесет-четиридесет крачки по билото на хълма.

Наоколо вече нямаше дървета. Склонът бе покрит с крехка трева и диво зърно, от които би станала отлична храна за конете. Сред високата трева шумоляха цветя, от онези, които наричат китайски балончета. Цъфнала овчарска торбичка се закачваше по ножниците на мечовете им. Двамата вървяха напред в мълчание. Сякаш гледаха към море и не виждаха пред себе си нищо.

— Наведете се, господарю.

— Така ли?

— Сега се скрийте в тревата.

Пропълзяха до ръба на стръмнината и в долината точно под тях се появи крепост.

— Това е Одани — каза тихо Хидейоши и посочи надолу към нея.

Нобунага кимна и се взря мълчаливо. Очите му бяха замъглени от някакво дълбоко чувство. Той не просто гледаше главната крепост на противника. Вътре зад тези стени, обсадени сега от собствената му войска, живееше неговата по-малка сестра Оичи, която, откак стана съпруга на господаря на укреплението, вече бе родила четири деца.