Ейджи Йошикава - Тайко

— Подходящият момент наближава, не мислите ли? — каза Хидейоши на Нобунага.

Нобунага повика един от своите служители — Итецу. След като получи указанията на господаря си и придружаван от още четири-пет души, той изкачи връх Хиеи и се срещна с игумена на западната пагода Сонрин. Срещата стана в главния храм — щаба на монасите-воини.

Сонрин и Итецу вече се познаваха от известно време и в знак на това приятелство последният дойде да го убеди да се предадат.

— Не съм сигурен каква е била целта на това ваше идване тук, но като приятел ви съветвам да не отивате прекалено далеч с тази шега — отвърна Сонрин, като се затресе от смях — Съгласих се да се срещна с вас, понеже си мислех, че сте дошли да искате разрешение да се предадете вие. Що за глупост е да ни молите да се откажем и да отстъпим? Не виждате ли, че сме решени да се браним до край? Трябва да сте луд, щом идвате тук и говорите такива безсмислици!

Погледите на останалите монаси-воини бяха пламнали от възбуда и те сърдито се загледаха в Итецу.

След като остави игумена да каже, каквото има, Итецу заговори съсредоточено:

— Светецът Денгьо е основал този храм в името на мира и съхранението на Императорския дом и спокойствието на страната. Подозирам, че най-горещата молитва на монасите не е да навлекат доспехи, да събират мечове и копия, да се заплитат в политически борби, да се съюзяват с войската на метежници или да носят несгоди на хората в Империята. Монасите трябва да се върнат към монашестването! Прогонете Асаи и Асакура от планината, хвърлете настрана оръжията си и се върнете към изначалното си призвание на следовници на Буда!

Говореше така от самите дълбини на тялото си, без да даде на свещениците време да вметнат и една дума.

— И още — продължи той, — ако не последвате неговите заповеди, господарят Нобунага с решен да изгори главния храм, седемте светилища и манастирите и да избие всички до един на тази планина. Моля ви, внимателно обмислете това и оставете настрана вашата упоритост. Нима ще превръщате върха в пъкъл или напротив, ще отмахнете старите злини и ще запазите едничкия светилник на това благословено място?

Внезапно монасите редом със Сонрин завикаха един през друг.

— Безполезно е!

— Просто ни пилее времето!

— Тишина! — им нареди Сонрин с подигравателна усмивка. — Това бе една извънредно скучна и изтъркана проповед, но аз се каня да й дам учтив отговор. Връх Хиеи сам си е господар и си има свои собствени начала. Вие просто без нужда ни се бъркате. Става късно, господин Итецу. Тръгвайте си още сега от планината.

— Можете ли да кажете това само на ваша собствена глава, Сонрин? Защо не се срещнете с учените мъже и със старейшините и да обсъдите внимателно въпроса?

— Тази планина е с един ум и едно тяло. Моят глас е на всички храмове на връх Хиеи.

— Тогава, каквото и…

— Глупак! Ще се браним от военното ви посегателство до самия край. Със собствената си кръв ще защитим ненакърнимостта на нашето предание! Вън оттук!

— Щом така сте пожелали — Итецу не се и помръдна да стане. — Толкова е срамно всичко това. Как се каните да защитите безкрайната светлина на Буда с кръвта си? Каква точно е тази ненакърнимост, която ще браните? Какви са тези предания? Не са ли те нищо повече от заблуди, удобни заради благополучието на храма? Е, днес такива вълшебни думи вече не се приемат от света. Погледнете добре в какво време живеете. Неизбежно е алчните хора, които си затварят очите и със своята себичност застават срещу течението на времето, да бъдат изгорени заедно с изпопадалите листа.

С тези думи Итецу се върна в стана на Нобунага.

Студеният зимен вятър завъртя във въздуха сухите листа около планинските върхове. И сутрин, и вечер имаше скреж. От време на време вятърът довяваше пръски сняг. Някъде по това време на планината почти всяка нощ почнаха да избухват пожари. Една вечер се подпали складът за дърва на залата Дайджо, предишната — на този в Такимидо. И днес вечерта, макар да бе още рано, в монашеските постройки при главния храм отново стана пожар и камбаните яростно биеха. Тъй като в околността имаше много големи храмове, монасите-воини отчаяно се стремяха да попречат на пламъците да се разпрострат по-нататък.

Дълбоките долини по връх Хиеи стояха тъмни под яркочервеното небе.

— Какъв безпорядък! — възкликна един от войниците на Ода и се изсмя.

— Едно и също всяка вечер — добави друг. — Сигурно значи никога не им остава кога да мигнат.