Ейджи Йошикава - Тайко

Студеният зимен вятър свиреше през клоните на дърветата и мъжете пляскаха с ръце, за да се сгреят. Ядяха вечерята си от сушен ориз и наблюдаваха нощните пламъци. Тези пожари били замислени, както се носеше слух, от Хидейоши и дело на служители на рода Хачисука.

Нощем монасите биваха тормозени от пожарите, а през деня се изтощаваха в отбранителни приготовления. Храната и огревът им също съвсем намаляваха и сега нямаше какво да ги пази от студа.

Най-сетне зимата дойде на планината и снегът яростно заваля. Двадесетте хиляди войници от защитата и няколкото хиляди монаси-воини почнаха да оклюмват като попарена от мраз зеленина.

Беше средата на дванадесетия месец. Без доспехи и облечен само в монашески одежди, един пратеник на планината се приближи към лагера на Нобунага, придружаван от още четири-пет монаси-воини.

— Бих искал да говоря с господаря Нобунага — каза вестоносецът.

Щом Нобунага се появи, видя, че това е Сонрин, игуменът, който по-рано се беше срещнал с Итецу. Носеше вестта, че тъй като мнението в главния храм се било променило, сега той би желал да помоли за мир.

Нобунага отказа.

— Какво казахте на пратеника, който дойде от мен по-рано? Не знаете ли какво е срам?

Извади меча си.

— Това е пълно безчинство! — извика свещеникът.

Той стана и щом сабята на Нобунага профуча през него, се катурна настрани.

— Вземете главата му и се връщайте. Това е моят отговор!

Монасите пребледняха и побягнаха назад към планината. Снегът и лапавицата, които вятърът носеше този ден от другата страна на езерото, се трупаха тежко и над стана на Нобунага. Прати на връх Хиеи недвусмислен знак за своите намерения, но умът му се измъчваше с мисли как да се справи с една нова голяма трудност. Врагът, който стои насреща му, не бе нищо повече от отражение на огън върху стената. Ако полива тази стена с вода, няма да изгаси с това огъня, а в същото време същинските пламъци ще горят зад гърба му. Това картинно сравнение бе често използвано във военното изкуство, но в случая с Нобунага той не беше в състояние да се бори с първоизточника на огъня, макар и да знаеше къде е той. Тъкмо предишния ден от Гифу дойде спешна вест, че Такеда Шинген от Кай събира сили и се готви в отсъствието на Нобунага да предприеме нападение. И още — в Нагашима, в неговата собствена област Овари, има въстание на стотици хиляди поддръжници на Хонганджи и един от родствениците на Нобунага, Нобуоки, е убит, а крепостта му — превзета. Накрая, сред народа се пръскат всевъзможни слухове с клевети срещу Нобунага.

Разбираемо бе, че Такеда Шинген се готви за нашествие. Уредил примирие с дългогодишния си традиционен неприятел Уесуги от Ечиго, сега той обръщаше поглед на запад.

— Хидейоши! Хидейоши! — извика Нобунага.

— Да! Тук съм!

— Намери Мицухиде и двамата незабавно отнесете това писмо в Киото.

— На шогуна ли?

— Правилно. В писмото го моля да посредничи, но би било по-добре, ако чуе това и от вашите уста.

— Но защо тогава току-що обезглавихте пратеника от връх Хиеи?

— Нима не разбираш? Ако не бях направил това, мислиш ли че щяхме да направим нещо с мирните преговори? Дори и да бяхме успели да се споразумеем, ясно е че те щяха да потъпчат договора и веднага да се спуснат право подире ни.

— Прав сте, господарю. Сега разбирам.

— Която и от страните да вземеш, където и да са пламъците, огънят има само един първоизточник и няма съмнение, че всичко тук е дело на онзи двуличен шогун, който обича да си играе с огъня. Трябва съвсем явно да направим шогуна посредник при мирното споразумение и възможно най-бързо да се оттеглим.

Бяха започнати мирни преговори. Йошиаки дойде в храма Мии и направи усилие да успокои Нобунага и да уреди спогодба за примирие. Радостни при тази, както им се струваше, щастлива възможност, войските на Асаи и Асакура още на същия ден си тръгнаха за дома.

На шестнадесети цялата войска на Нобунага пое по суша и като мина по плаващия мост при Сета, се изтегли в Гифу.

Макар Амакасу Санпей да бе сродник на някои от военачалниците на Кай, той прекара последните десет години на нисък пост, заради необикновената дарба която имаше — способността да тича бързо на къси разстояния.

Санпей бе водач на нинджите на рода Такеда — мъжете които имаха за задължение да бъдат съгледвачи в неприятелските области, да сключват тайни съюзи и да пръскат лъжливи слухове.

Дарбата на Санпей за бързо ходене и бягане още от млади години удивяваше приятелите му. Можеше да изкачи всяка планина и само за един ден да извърви двадесет до тридесет левги. Дори и той обаче не можеше да поддържа ден след ден същата скорост. Когато се връщаше бързешком от някое отдалечено място, винаги, щом местността позволява това, яздеше кон, но когато попаднеше на стръмни пътеки, разчиташе на двата си здрави крака. По тази причина винаги имаше в запас коне по важните точки на пътищата, по които минаваше — често в хижите на ловци и горски жители.