Ейджи Йошикава - Тайко

Често влизаше и излизаше през крепостната порта, затова, дори и да имаше такива, които да не знаят кой точно е, на входа нямаше и един войник, който да не го познава по лице и да не е чувал с какво се занимава.

В крепостта имаше будистки храм, наречен по името на бога-покровител на севера Бишамондо; той служеше на Шинген като стая за размисъл, място за обсъждане на управленски дела и от време на време — за военни съвети. Сега господарят стоеше на терасата на храма. Тялото му сякаш трептеше от ветреца, който подухваше в залата откъм скалите и поточетата в градината. Над доспехите си носеше червената туника на първосвещеник, на вид изтъкана сякаш от пламтящите цветове на алените божурови дървета.

Бе среден на ръст, здрав и мускулест по телосложение. В този човек явно имаше нещо необичайно, но докато онези, които не са го срещали, биха отбелязали колко е плашещ, в действителност той не бе толкова трудно достъпен. Тъкмо напротив, беше твърде сърдечен. Само като го погледне, човек можеше да усети, че е дарен с природно самообладание и достойнство, а рошавата брада придаваше на лицето му известна суровост. Такива черти обаче бяха общи за мъжете от планинската област Кай.

Един след друг военачалниците почнаха да стават от местата си и да се сбогуват. Казваха по няколко думи за довиждане и се покланяха на застаналия на терасата техен господар. Военният съвет продължаваше от сутринта. И Шинген носеше под алената туника доспехите си, досущ като на бойно поле. Изглежда, че бе малко уморен от разгорещеното и продължително обсъждане. Минути след края на съвета излезе на терасата. Военачалниците се оттеглиха, не присъстваше никой друг и в Бишамондо останаха само позлатените стени, които проблясваха под вятъра и кроткото бръмчене на цикадите.

„Това лято ли?“ Шинген сякаш се вглеждаше в далечината към очертанията на планините, които обграждаха неговата област. Още от първата битка, когато бе на петнадесет, животът му бе изпълнен от събития, станали през времето от лятото до есента. В една планинска област през зимата нямаше какво друго да се прави, освен да се затвориш у дома и да поддържаш силите си. Естествено, щом дойдат пролетта и лятото, кръвта на Шинген закипяваше и той се обръщаше към външния свят с думите:

— Е, да излезем да се бием.

Не само Шинген, а и всички самураи от Кай водеха същия живот. С идването на лятното слънце дори земеделците и градските жители изведнъж усещаха, че времето е дошло.

Тази година Шинген щеше да навърши петдесет и той изпитваше остро съжаление — неудовлетвореност от това, което бе очаквал през живота си. „Твърде много се сражавах просто заради самото сражение, мислеше си той. Допускам, че отсреща в Ечиго Уесуги Кеншин си мисли съвсем същото като мене.“

Щом се сетеше за своя достоен и дългогодишен противник, Шинген не можеше да прикрие една горчива усмивка над него. Същата горчива усмивка обаче горчиво се забиваше в гърдите му, щом си припомнеше тези петдесет години. Още колко му остава да живее?

Една трета от годината Кай бе затрупана от снега. И макар и да можеше да се възрази, че останалият свят е някъде надалеч и доставката на най-новите оръжия — трудна, той чувстваше, че е пропилял най-добрите си години в сражения с Кеншин от Ечиго.

Слънцето бе силно, а сянката под листата — гъста.

От много години насам Шинген живееше с мисълта, че е най-добрият воин в източна Япония. Със сигурност цялата страна се отнасяше с уважение към успехите на неговите отряди, стопанството и управлението на неговата област.

При все това Кай бе останала някъде встрани. От предишната година, когато Нобунага отиде в Киото, Шинген почна да размисля за положението на Кай и погледна сега на себе си от нова страна. Родът Такеда си е поставял твърде ниски цели.

Шинген не искаше да прекара своя живот в късане на парченца земя от съседните области. Докато Нобунага и Иеясу са били подсмърчащи деца в ръцете на дойките си, Шинген вече бе мечтал да обедини страната под желязната си власт. Чувстваше, че тази планинска област е само временно обиталище и честолюбието му стигна дотам, че веднъж дори остави тази мисъл да му се изплъзне пред пратеници от столицата. И безкрайните битки с Ечиго със сигурност са просто първите от много следващи. Повечето от сраженията, в които се бе бил, бяха обаче срещу Уесуги Кеншин и те погълнаха голям дял от богатството на неговата област и отнеха много усилия.

Но по времето, когато осъзна всичко това, родът Такеда вече бе изпреварен от Нобунага и Иеясу. Винаги бе смятал Нобунага за „хлапенцето от Овари“, а Иеясу — за „дребосъка от Окадзаки“.