Ейджи Йошикава - Тайко

Като мърмореше с презрение към самия себе си, той се отдалечи и насаме някъде, изчака да се разсее обзелото го неприятно чувство.

Потеглянето на действената и мощна армия на Кай се отложи и мъжете прекараха лятото в бездействие. Щом обаче дойде есента, из западните планини и източните възвишения отново се разнесе мълва.

Един хубав есенен ден Шинген се отправи на кон към бреговете на река Фуефуки. Придружаван само от неколцина служители, високо вдигнатата му осанка, окъпана от светлината на есенното слънце, сякаш бе преизпълнена с гордост от безупречното управление на неговата област. Сетивата му долавяха настъпването на една нова епоха. „Сега е времето!“, мислеше си той.

„Кентокудзан“, пишеше на дъската над храмовата порта. Това бе храмът, където живееше Кайсен — човекът, обучил Шинген в тайните на дзен. Шинген отвърна на поздравите на монасите и отиде в градината. Тъй като наистина се отбиваше само за кратко посещение, умишлено не влезе в главния храм.

Наблизо имаше малък чаен павилион със само две стаи. Вода течеше от извора; в тръбата, която прекараше водата през уханния мъх на градината с камъни, бяха нападали жълти гинкови листа.

— Дойдох да се сбогувам, Ваше Преподобие.

Кайсен кимна в отговор на Шингеновите думи.

— Значи накрая сте се решили?

— Бях твърде търпелив и чаках възможността да дойде, а сега мисля, че тази есен течението някак си се е обърнало в моя полза.

— Чух, че Ода се канят да настъпят на запад — каза Кайсен. — Изглежда, Нобунага събира войска, дори по-голяма от миналогодишната и се готви да срази връх Хиеи.

— Всичко идва за този, който чака — отговори Шинген. — Получих дори и доста на брой писма от шогуна, който казва, че ако ударя Ода в гръб, едновременно с това Асаи и Асакура ще се надигнат и при добавената към това помощ на връх Хиеи и Нагашима, стига да сритам Иеясу, и ще мога бързо да настъпя към столицата. Каквото и обаче да правя, Гифу ще си остане опасен. Не искам да повтарям това, което стори Имагава Йошимото и затова чаках най-сгодния случай. Намерението ми е да сваря Гифу неподготвен, като гръмотевица да прорежа Микава, Тотоми, Овари и Мино и след това да продължа към столицата. Успея ли да направя това, мисля, че ще посрещна Новата година в Киото. Надявам се Ваше Преподобие да остане в добро здраве.

— Щом така трябва да стане — рече мрачно Кайсен.

Шинген се съветваше с монаха почти по всеки един въпрос — от тези на управлението до военните — и мълчаливо му се доверяваше. Остро почувства смисъла на сегашното негово изражение.

— Ваше Преподобие изглежда има някакви съмнения относно моя замисъл.

Кайсен вдигна поглед.

— Няма причина да не го одобрявам. Това в крайна сметка е мечтата на вашия живот. Това, което ме тревожи, са дребните сметки на шогуна Йошиаки. Непрекъснатите тайни писма, които ви подканят да тръгнете за столицата, не пристигат само при вас. Чух, че такива е получавал и господарят Кеншин. Изглежда също, че той е призовал господаря Мори Йотонари, който междувременно почина, да свика силите си.

— Не че не разбирам това. Като оставим настрана обаче всичко останало, аз трябва да отида в Киото и да осъществя големите замисли, които имам за тази страна.

— Уви, дори и аз не бях в състояние да се примиря с това, че човек с вашите способности трябва докрай да прекара живота си в Кай. Мисля, че по пътя ще срещнете много трудности, но отрядите, които предвождате, никога не са били побеждавани в битка. Помнете само, че тялото ви е единственото нещо, което истински ви принадлежи и затова мъдро използвайте дадения ви от природата срок.

В същия миг някакъв монах, отишъл да почерпи вода от един близък извор, внезапно захвърли дървената кофа и побягна между дърветата, като викаше нещо неразбираемо. В градината отекна шум, приличен на този от бягащ елен. Най-сетне монахът, който се бе втурнал по стъпките на бягащия, се върна в павилиона за чай.

— Бързо доведете хора! Някакъв подозрителен на вид човек току-що е избягал — обяви той.

Нямаше причина в храма да е влязло какво да е подозрително лице и щом Кайсен разпита монаха, цялата история излезе наяве.

— Още не бях казал за това на Ваше Преподобие, но работата е там, че късно снощи един мъж почука на портата. Бе облечен в расото на странстващ монах и ние го оставихме да пренощува тук. Ако беше някой, когото не познаваме, разбира се нямаше да го пускаме да влезе. Разпознахме в него обаче Ватанабе Тендзо, който на времето бе в отряда на нинджите на Негово Височество и който доста често посещаваше заедно със служителите на господаря този храм. Помислихме си, че няма нищо нередно и му позволихме да остане.