Ейджи Йошикава - Тайко

— Нямам и най-малко намерение да умирам. Но по твоето лице, Санпей, пробягва сянката на смъртта. Нали не дойде да ме преследваш, защото искаше да умреш?

— Дойдох да взема главата ти по заповед на моя господар. И ще я имам, дори с цената на живота си.

— Чия глава?

— Твоята!

В същия миг, в който Санпей извади дългата си сабя, Ватанабе Тендзо приготви тоягата си. Между двамата мъже имаше известно разстояние. Докато продължаваха да се гледат яростно един друг, дишането им се учести и техните лица добиха бледнината на хора на ръба на смъртта. Тогава, изглежда, нещо мина през ума на Санпей, тъй като той прибра сабята си в ножницата.

— Остави тоягата, Тендзо.

— Защо? Уплаши ли се?

— Не, не съм се уплашил, но не е ли истина, че и двамата имаме едни и същи задължения? Редно е един човек да умре, за да изпълни дълга си, но не би имало никакъв смисъл да се избием сега взаимно. Защо не свалиш това монашеско расо и не ми го дадеш? Ако искаш, ще го занеса обратно и ще, кажа, че съм те убил.

Нинджите си имаха особено взаимно доверие, каквото не се среща между другите воини. Гледаха на живота по-иначе — естествено следствие от необичайността на техните задължения. За обикновения самурай не би могло да има по-висш дълг от това да умре за господаря си. Нинджите обаче разсъждаваха доста по-различно. За тях животът бе нещо ценно. Длъжни бяха да се завърнат живи, независимо от срама или трудностите, които е трябвало да изстрадат. Дори и някой да е в състояние да проникне на вражеска земя и да събере ценни сведения, няма никаква полза, ако после не успее да стигне обратно жив в родната си област. Ето защо, ако един нинджа умре на вражеска територия, това бе кучешка смърт, колкото и славни да са били обстоятелствата й. И колкото и този човек да има присърце ценностите на самурайската етика, щом смъртта му нямаше стойност за неговия господар, тя бе недостойна. Така, макар и нинджата да можеше да се нарече принизен самурай, чиято единствена цел е да спаси живота си, негов дълг и отговорност бе да направи това на всяка цена.

И двамата мъже чак до мозъка на костите бяха верни на своите принципи. И така, когато Санпей възрази на неприятеля си, че за никого няма полза от това да се убиват взаимно, Тендзо също веднага отдръпна оръжието.

— Не ми харесваше мисълта да стана твой противник и да залагам главата си. Щом може да приключим всичко това с едно монашеско расо, да го сторим.

Отпра парче от расото, с което бе облечен и го захвърли в краката на Санпей. Онзи го взе в ръка.

— Това е достатъчно. Ако го занеса обратно като доказателство и заявя, че съм посякъл Ватанабе Тендзо, въпросът ще е закрит и приключен. Негово Височество със сигурност няма да пожелае да види главата на някакъв си нинджа.

— Това урежда и двама ни. Е, добре тогава, Санпей, аз тръгвам. Бих искал да кажа, че ще те срещна отново, но по-добре да се моля това никога да не става, тъй като знам, че ще бъде за последен път.

С тези думи за сбогуване Ватанабе Тендзо бързо се отдалечи, сякаш изведнъж се бе уплашил от своя неприятел и се радва, че е успял да спаси кожата си.

Щом Тендзо заслиза по склона на превала, Санпей вдигна пушката и фитила, които бе скрил преди това в треволяка и го последва.

Екотът на изстрела се чу по цялата планина. Санпей незабавно хвърли настрана оръжието и като елен се метна надолу по склона с намерението да нанесе последния удар на своя повален враг.

Ватанабе Тендзо бе паднал по гръб в някакви бурени на пътя. В мига обаче, в който Санпей се надвеси над него и насочи върха на сабята си в гърдите му, Тендзо сграбчи краката на Санпей и като ги издърпа изпод туловището, с ужасна сила го свлече на земята.

Сега напред излезе дивата природа на Тендзо. Докато Санпей лежеше зашеметен, той се метна като вълк, хвана с две ръце един стоящ наблизо голям камък и го стовари върху лицето на врага си. Чу се звук като от разпукване на нар.

После Тендзо си тръгна.

Хидейоши, сега наместник на крепостта Йокояма, прекара лятото в хладните планини на северна Оми. Войниците казват, че за боеца бездействието е по-голямо изпитание, отколкото полето на боя. Дисциплината не може да се пренебрегва и за един ден. Отрядите на Хидейоши почиваха от сто дни.

В началото на деветия месец обаче бе дадено нареждане да се тръгва за фронта и портите на крепостта Йокояма се отвориха. Откакто напуснаха крепостта, до мига в който стигнаха брега на езерото Бива, войниците нямаха представа къде им предстои да се сражават.