Ейджи Йошикава - Тайко

Горещият вятър пърлеше челото на Нобунага. От искрите гривата на коня му и пискюлите по седлото се бяха подпалили. От Ямашина до Оцу горещите греди на селските домове покрай пътя и пламъците, които сякаш се премятаха във въздуха, не можеха да му попречат да достигне целта си. Сам той се бе превърнал в огнен факел, а препускащите напред негови мъже — в сноп пламъци.

— Тази битка ще бъде възпоминателната служба на господаря Нобухару.

— Нима са си мислили, че няма да отмъстим духа на нашите мъртви другари?

Щом обаче стигнаха до храма Мии, там не се виждаше и един вражески войник. Бяха се изкачили по връх Хиеи с цялата бързина на бягството.

Като погледнаха нагоре към планината, видяха, че голямата вражеска войска от над двадесет хиляди души, към която се бяха присъединили и монасите-воини, се е разпростряла чак до Судзугамине, Аоямадаке и Цубогасадани. Техните развети знамена почти сякаш казваха: „Не сме побягнали. Оттук нататък този боен ред сам ще говори за себе си.“

Нобунага погледна към извисяващата се планина и си помисли: „Тук е. Не планината е нашият враг, а особените привилегии на нейните обитатели.“ Видя всичко в нова светлина. От древни времена, през управлението на цяла редица от владетели, колко много са навредили на императорите и на обикновените хора традицията и особените привилегии на тази планина. Дали има по нея дори най-слаб отблясък от истинския Буда?

Когато орденът Тендай проникнал от Китай в Япония, светецът Денгьо, построил първия храм на връх Хиеи, с напевен глас казал:

— Нека светлината на милостивия Буда дари с божествената си закрила гредите, които забиваме на това място.

Нима светилника на Закона се пали на този свещен връх, за да могат монасите да налагат своите искания на императора в Киото? Нима се е стигнало дотам, да могат да се месят в управлението и да засилват дори още повече могъществото си чрез своите особени привилегии? Нима могат да се съюзяват с военни властелини, да заговорничат с миряни и да хвърлят страната в безпорядък? Нима светилникът се пали за това, Законът на Буда да бъде обкичен с доспехи и шлемове и цялата планина — обградена с войнски копия, пушки и бойни знамена?

Сълзи на ярост потекоха от очите на Нобунага. За него бе ясно, че това всичко е богохулство. Връх Хиеи е имал за цел да защитава страната и затова е получил особени привилегии. Но къде е сега първоначалната негова цел? Главната храмова постройка, седемте светилища, манастирите при източната и западната пагода не са нищо повече от обиталища на въоръжени демони в монашески одежди.

„Добре тогава!“ Нобунага така силно прехапа устна, че зъбите му се обагриха с кръв. „Нека ме наричат цар на злото и рушител на будизма! Прелестните хубости на тази планина не са нищо повече от лъжовни примамки на зла вълшебница и тези монаси в доспехи не са нищо повече от глупци. Ще ги изгоря в пламъците на войната и ще направя тъй, че от пепелището да излезе същинският Буда!“

Същият ден даде заповед цялата планина да бъде обградена. Естествено, на войската му й трябваха няколко дни, за да прекоси езерото, да прехвърли планината и да дойде при него.

— Кръвта на моя брат и на Мори Йошинари още не е засъхнала. Нека непоколебимо верните им души спят в мир. Нека кръвта им стане като фенер, който да озари света!

Нобунага коленичи на земята и сключи ръце в молитва. Преди малко обяви свещената планина за свой враг и нареди на войската си да я обгради. Сега сключи молитвено ръце върху една буца пръст и заплака. Внезапно видя един от оръженосците си да плаче със събрани по същия начин ръце. Беше Ранмару, изгубил баща си — Мори Йошинари.

— Плачеш ли, Ранмару?

— Моля, простете ми, господарю.

— Ще ти простя. Но спри да плачеш, иначе духът на твоя баща ще ти се присмее.

Ала очите на самия Нобунага вече се зачервяваха. Нареди да пренесат походното столче на върха на един хълм и огледа разположението на обсаждащите отряди. Докъдето стига погледа, полите на връх Хиеи бяха покрити със знамената на хората му.

Мина се половината от месеца. Обсадата на планината — необичаен за Нобунага ход — продължаваше. Отряза снабдяването на врага с провизии и се канеше да опита да го умори от глад. Всъщност, планът му вече действаше. При войска от над двадесет хиляди души хамбарите на върха бързо се опразниха. Вече бяха почнали да ядат кората по дърветата.

Настъпи зимата и студът на планинския връх причини нови страдания на защитниците.