Ейджи Йошикава - Тайко

— Кое време е сега? — попита Нобунага и смени темата.

— Часът на плъха — отвърна някой от съседната стая.

Думите бавно заглъхнаха, нощта се сгъсти и върху всички им сякаш се спусна печал.

Най-сетне Хаяши се просна по очи, склони своята бяла глава до пода и заговори пред Нобунага:

— Премислете това още веднъж, господарю. Нека да започнем преговори. Умолявам ви. На сутринта навярно всичките ни хора и укрепления ще бъдат залети от силите на Имагава и сигурно ще претърпят непоправимо поражение. Наместо това, едни мирни преговори, да ги обвържем с мирни преговори само минути преди…

Нобунага го изгледа.

— Хаяши?

— Да, господарю.

— Ти си стар и трябва да ти е трудно да седиш дълго време. Обсъждането тук приключи, а часът напредва. Върви си и се наспи.

— Това вече е прекалено… — простена Хаяши, облят в сълзи.

Плачеше, понеже смяташе, че родът преживява своите последни дни. В същото време скърбеше, че го смятат за безполезен старец.

— Щом сте дотам решен, няма да кажа нищо повече за намерението ви да се биете.

— И недей!

— Изглежда, сте непоклатим в желанието си да оставите крепостта и да се сражавате, господарю.

— Така е.

— Силите ни са слаби — по-малко от една десета от тези на врага. Да излезем да се бием на открито би ни дало шанс под едно на хиляда. Ако се затворим зад стените на крепостта, би трябвало да можем да измислим някакъв план.

— План ли?

— Успеем ли дори за две седмици или месец да препречим пътя на Имагава, бихме могли да пратим в Мино или Кай вестоносци и да помолим за подкрепления. Що се отнася до други начини, край вас има немалко изобретателни хора, които знаят как се тормози враг.

Нобунага се засмя толкова силно, че звукът отекна в тавана.

— Хаяши, това са средства при обикновени обстоятелства. Мислиш ли, че това са обикновени обстоятелства за рода Ода?

— Надали има нужда да отговарям.

— Дори да можехме да продължим живота си с петдесет дни, една крепост, която не може да бъде задържана, просто не може да бъде задържана. Кой обаче беше казал: „Посоката на нашата съдба остава винаги неведома“? Като си помисля за това, ми се струва, че сега сме на самото дъно на изпитанието. А изпитанието е интересно. Неприятелят ни, разбира се, е огромен. И все пак това може да е мигът, който съдбата ми дава веднъж за цял живот. Нима трябва да се затворим напусто в тази мъничка крепост и да се молим за дълъг, но безчестен живот? Мъжете се раждат, за да умират. Този път посветете живота си на мен. Заедно ще излезем на конете под ясносиньото небе и ще срещнем своята смърт като истински войни.

Щом свърши с речта, Нобунага бързо смени тона си.

— Е, никой няма вид да е спал достатъчно — на устните му се появи пресилена усмивка. — Наспи се и ти, Хаяши. Всеки трябва да поспи малко. Сигурен съм, помежду ни няма никой толкова страхлив, че да не може да заспи.

След тези думи щеше да бъде срамно да не си легнат. А и всъщност сред служителите нямаше човек, който през последните две нощи да е спал както подобава. Нобунага бе единственото изключение. Той спеше нощем и си дремваше дори през деня — не в спалнята, а където му попадне.

Хаяши промълви нещо почти в израз на примирение, поклони се на своя господар и на другарите си по служба и се оттегли.

Като изваждани зъби, всички мъже един по един започнаха да стават и да си тръгват. Накрая в широката зала за приеми остана само Нобунага. В крайна сметка той изглеждаше дори доста безгрижен. Когато се обърна, видя зад себе си двама оръженосци, които спяха, облегнати един на друг. Единият от тях, Тохачиро, тази година навършваше едва тринадесет. Беше по-малък брат на Маеда Инучийо. Нобунага го повика.

— Тохачиро!

— Господарю? — Тохачиро се изпъна и избърса с ръка потеклата от устата му слюнка.

— Добре спиш.

— Моля, простете ми.

— Не, не. Не ти се карам. Напротив, това е голяма похвала. И аз ще поспя малко. Дай ми нещо вместо възглавница.

— Така, както сте, ли ще спите?

— Да. Тези дни утрото настъпва рано и времето е добро да си подремнеш. Подай ми тази кутия ето там. Ще използвам нея.

Както говореше, Нобунага се сви на пода и подпря глава с лакът, докато Тохачиро му донесе кутията. Усещаше тялото си като плаваща лодка. На капака на кутията със златен лак бяха изрисувани три дървета, бор, бамбук и слива — знаци на добрата сполука. Като я сложи под главата си, Нобунага каза:

— Тази възглавница ще ме дари с хубави сънища.

После се засмя тихо на нещо свое, затвори очи и накрая, докато оръженосецът гасеше една по една многобройните лампи, леката усмивка на лицето му се стопи като пролетен сняг. С мирно лице потъна в дълбок сън. Леко похъркваше.