Ейджи Йошикава - Тайко

И все пак, след като от пролетта бяха проведени десет съвещания за започване на решителни действия и целта пак не бе постигната, то значи в тази решаваща група има някой на мнение, че все още е рано. Несъгласието идваше от Сесай. Той не само настояваше да не се действа прибързано, но и като пълен консерватор се обявяваше за мерки по подобряване на вътрешното управление. Не критикуваше амбицията на Йошимото да обедини страната, но и не изразяваше одобрение.

— Имагава е най-бляскавият от родовете през това поколение — бе казал той на Йошимото. — Ако дойде време, в което да няма наследник на шогуна, някой от рода Имагава ще трябва да поеме нещата в свои ръце. Ти при всички случаи трябва да храниш тази голяма амбиция и отсега да започнеш да се подготвяш за върховен владетел.

Самият Сесай бе научил Йошимото да мисли нашироко: Вместо да управляваш само една крепост, стани владетел на цяла област; вместо да владееш един само окръг, стани господар на десет области; вместо да господстваш над десет области, стани повелител на страната.

Всички проповядваха това. И всички самурайски деца се изправяха срещу този объркан свят с тази мисъл в главата. Това бе и основното във възпитанието, което Сесай даде на Йошимото. И така, откакто монахът се присъедини към военния съвет на Йошимото, въоръжените сили на рода Имагава рязко се увеличиха. Постепенно и неотклонно Йошимото се изкачваше по стъпалата към господството. Но напоследък Сесай долови голямо противоречие между възпитанието, което бе дал на Йошимото и своята роля на съветник и сега някак усещаше безпокойство от плановете на този да обедини страната.

„Няма дарбата за това“, мислеше си монахът. Като наблюдаваше нарастващата самоувереност на Йошимото, особено през последните години, бе почнал да разсъждава далеч по-консервативно. Това е върхът му. Дотук е, докъдето може да стигнат неговите заложби като владетел. Трябва да го накара да се откаже от замисъла. Това бе източникът на мъката на Сесай. И все пак той имаше малко основание да вярва, че Йошимото, така горд от своето издигане, изведнъж ще се откаже от идеята да се домогне до върховенство. На възраженията на Сесай се смееха като на признаци за старческо оглупяване и те оставаха нечути. Йошимото вече смяташе, че страната е в ръцете му.

„Трябва бързо да сложа край на това“, Сесай вече не се опитваше да го вразуми. Вместо това, всеки път, когато имаше съвещание, наблягаше на крайното благоразумие.

— Каква трудност ще срещна, когато потегля към Киото с всичките си сили и големите войски на Суруга, Тотоми и Микава? — попита отново Йошимото.

Замисляше безкръвен поход към столицата. От по-рано се осведоми за същинското положение на всички области по пътя и предварително планира своите дипломатически ходове, та да избегне колкото се може повече сражения. Първият сблъсък по пътя за Киото обаче нямаше да е с малките области Мино или Оми. Щеше да бъде, преди всичко останало, с Ода от Овари. Те бяха дребна риба. Но не можеше да бъдат укротени с дипломация или пари.

Те са наистина досаден неприятел. И не просто от днес за утре. През последните четиридесет години Ода и Имагава бяха във война. Ако паднеше някоя крепост, противниковата страна превземаше друга, а ако бъдеше опожарен град, в отговор биваха запалени десет села. Всъщност, от времето на бащата на Нобунага и дядото на Йошимото, на двата рода изглежда бе съдено да погребват костите на своите мъже по общата граница.

Щом слухът за похода на Имагава към столицата стигна до Ода, те бързо взеха решение да дадат една-единствена, голяма и решителна битка. За Йошимото Ода бяха възможно най-добрата жертва за неговата настъпваща войска и той продължаваше да крои нови и по-добри планове срещу тях.

Това бе последният военен съвет. Сесай, Иеясу и служителите си тръгнаха. На връщане бе непрогледен мрак — в Сумпу не гореше нито една светлинка.

— Няма какво да направим, освен да се молим на небето за сполука — промълви Сесай.

С възрастта дори и просветеният ум отново оглупява.

— Колко е студено — оплака се монахът, но нощта не беше такава, че човек да я вземе за студена.

Когато по-късно си спомниха този миг, решиха, че тъкмо оттогава насетне болестта на игумена се е влошила. Това бе последната нощ, в която нозете на Сесай въобще стъпваха по земята. Той умря тихо сред есенната самота, без никой да забележи.

От средата на зимата сблъсъците по границата сякаш замряха, но всъщност това бе сезонът, в който се събират сили за още по-широки действия. На следващата година зимният ечемик в плодородните ниви на крайбрежните области израсна нависоко. Черешовият цвят се ронеше по земята, а мирисът на младите, току-що покарали листа се носеше в небето.