Ейджи Йошикава - Тайко

— Ти ли си, Ийо?

— Не, Уджидзане е.

Уджидзане, синът и наследникът на Йошимото, имаше вид на момче, което никога не е попадало на трудност в живота.

— Какво правиш навън в градината, когато почти се е смрачило?

— Биех Чидзу и когато си извадих сабята, тя избяга.

— Чидзу ли? Коя е Чидзу?

— Момичето, дето ми се грижи за птичките.

— Слугиня?

— Да.

— Какво е могла да направи, та да я наказваш със собствените си ръце?

— Отвратителна е. Хранеше едно рядко птиче, което ми пратиха чак от Киото и го остави да избяга — каза сериозно Уджидзане.

Хранеше необикновена привързаност към пойните птички. Сред благородниците бе добре известно, че ако някой намери рядка птица и му я прати, Уджидзане ще се почувства безумно щастлив. Така той, без да помръдне и пръст, бе станал притежател на сбирка от необичайни птици и клетки. Тук, говореше се, могат да убият някой човек заради птица. Уджидзане бе бесен, сякаш става въпрос за важна държавна работа.

Снизходителен баща, Йошимото разочаровано промърмори по повод глупавия гняв на сина си. И това пред служителите. При все че му е наследник, след като показа такова вдетиняване, неговите подчинени надали ще си помислят много добро за Уджидзане.

— Глупак! — извика силно Йошимото с намерение да покаже своята голяма обич. — На колко си години, Уджидзане? Церемонията ти по встъпване в пълнолетие отдавна мина. Наследник си на рода Имагава, а не правиш нищо друго, освен да се забавляваш с отглеждане на птички. Защо не се позахванеш с малко дзен-съзерцание или не попрочетеш някой военен трактат?

Щом неговият баща, който почти никога не му се караше, му заговори така, Уджидзане пребледня и млъкна. Общо взето, смяташе че може лесно да се справя с баща си, а пък вече беше и на възраст, когато бе способен да гледа на неговото поведение с критично око. Сега, наместо да спори, само се нацупи и навъси. Йошимото усещаше и това като едно слабо място. Уджидзане му бе много скъп и той знаеше, че със собственото си поведение никога не е добър пример за сина.

— Стига толкова. Отсега нататък се въздържай. Нали така, Уджидзане?

— Да.

— Защо изглеждаш толкова недоволен?

— Не съм недоволен от нищо.

— Добре тогава, тръгвай. Сега не е време да се отглеждат птички.

— Добре, обаче…

— Какво искаш да ми кажеш?

— Това време за пиене на саке с момичета от Киото, за танцуване и за биене на тъпан цял следобед ли е?

— Дръж си езика, многознайко!

— Обаче ти…

— Тихо! — кресна Йошимото и замери Уджидзане с ветрилото. — Наместо да укоряваш баща си, трябва сам да си знаеш мястото. Как мога да те провъзглася за мой наследник, ако не проявяваш интерес към военните дела и не учиш нищо за управлението и стопанството? Баща ти, докато беше млад, изучаваше дзен, премина през всякакви трудности и се сражава в безброй битки. Днес съм господар на тази малка област, но един ден ще управлявам цялата страна. Как съм могъл да имам дете с толкова малко кураж и честолюбие? Когато не мога да се оплача от нищо друго, само ти предизвикваш недоволството ми.

Сега вече служителите на Йошимото в коридора се видяха свити от изумление. Поразени от думите му, те до един мълчаливо се втренчиха в пода. Дори и главата на Уджидзане клюмна и той се загледа в падналото в краката му бащино ветрило.

Тъкмо в този момент един самурай влезе и обяви:

— Негово Преподобие, господин Сесай, господарят Иеясу и старшите служители очакват Ваше Височество в Павилиона на мандарината.

Павилионът на мандарината се издигаше на един склон, осеян с такива дървета и на това място Йошимото бе поканил Сесай и останалите си съветници, привидно за вечерна чайна церемония.

— А! Наистина ли? Всички ли са там? Като домакин не трябва да закъснявам.

Йошимото говореше, сякаш е бил спасен от сблъсък със сина си. Тръгна в обратна посока надолу по коридора.

Още от самото начало чаят не бе нищо повече от предлог. Както подобава за вечерна чайна церемония обаче, пърхащите сенки, хвърляни от фенерите, в съчетание с шума на насекомите, сякаш обгръщаха мястото с усещане за изтънченост. Но веднага щом Йошимото влезе и затвориха вратата, войниците се заеха да охраняват мястото така строго, че и вода не би могла да прокапе в него, без да бъде забелязана.

— Негово Височество.

Един служител обяви идването на своя господар с глас, все едно му се кълнеше във вярност. Слаба светлина трепкаше в голямата стая, построена по образец на храмовете. Сесай и всички старши служители бяха насядали в редица, завършваща с Токугава Иеясу. Мъжете се поклониха на своя господар.