Ейджи Йошикава - Тайко

— Преди минута ли? Уморил се бях да чета и отидох да се поразходя малко по брега на реката. Трябва да опитате да се разходите и вие там. Есенните цветове и шума на насекомите — на брега е приятно по това време на годината.

Господарката Цукияма не слушаше. Вперила очи в своя съпруг, тя мълчаливо го обвиняваше за лъжата. Седеше напълно изправена, с безразлично изражение, но без обичайното участие в погледа.

— Странно. Щом сте отишли на разходка да слушате насекомите и да гледате есенните цветове, защо ще излизате с малка лодка посред реката и ще се криете толкова дълго време от хората?

— Аха… знаели сте.

— Може да съм затворена тук вътре, но зная всичко, което вършите.

— Така ли? — Иеясу се усмихна пресилено, но не каза нищо за своята среща с Джиншичи.

Макар да го бяха венчали с тази жена, Иеясу никога не бе успял да повярва, че тя е наистина негова съпруга. Ако я потърсеха служител или роднини на осиновителя й, тя щеше да им каже всичко, а и все си разменяше писма с дома на Йошимото. За неволната небрежност на съпругата си трябваше да внимава много повече, отколкото за погледите на Йошимотовите шпиони.

— Не, качих се на тази лодка край брега, без да се замислям много и се опитах да наглася веслото според течението. Мислех, че ще мога да се оправя с гребането, но щом навлязох навътре, не можех нищо да направя — той се засмя. — Досущ като дете бях. Вие къде бяхте, когато ме видяхте.

— Лъжете. Не бяхте сам, нали?

— Е, един слуга ме настигна по-късно.

— Не, не. Няма причина да се срещате тайно в една лодка с някакъв приличащ на слуга човек.

— Кой за бога ви е казал подобно нещо?

— Дори и да съм затворена вътре, има верни хора, които мислят за мен. Вие криете някъде жена, нали? Или ако не е тъй, навярно сте се уморили от мен и замисляте да избягате в Микава. Носят се слухове, че в Окадзаки сте си взели друга жена за съпруга. Защо криете това от мене? Зная, че се омъжихте за мен само от страх пред рода Имагава.

Тъкмо когато нейният плачлив, пълен с болнавост и недоверие глас намери накрая думите, които бе търсила, на вратата се появи Сакакибара Хейшичи.

— Конят ви е готов, господарю. Почти време е.

— Излизате ли? — преди Иеясу да може да отговори, господарката Цукияма го пресече: — Напоследък все по-често ви няма нощем. Та къде за бога отивате сега?

— В Двореца — без да й обръща внимание, Иеясу вече ставаше от мястото си.

Тя обаче не бе удовлетворена от неговото късо обяснение. Защо отива толкова късно в Двореца? И отново ли ще трае до полунощ, като предната вечер? Кой тръгва с него? Задаваше безброй въпроси.

Сакакибара Хейшичи чакаше господаря си зад вратата и макар да бе само служител, от всичко това почваше леко да губи търпение. Иеясу обаче бодро утеши жена си и накрая се сбогува. Без да се спира от неговото предупреждение, че може отново да простине, господарката Цукияма дойде до входа и го изпрати.

— Върнете се бързо — помоли го тя, като вложи в тези прощални думи всичката своя любов и вярност.

Иеясу мълчаливо стигна до главния вход. Щом обаче потегли под звездите, вечерният ветрец го подухна, той разроши гривата на коня си и настроението му напълно се промени — доказателство, че в неговите жили течеше, млада, жизнена кръв.

— Закъсняваме малко, нали, Хейшичи? — попита Иеясу.

— Не. На бележката нямаше ясно посочен час, значи как може да сме закъснели?

— Не за това говоря. Сесай, макар да е стар, никога не е закъснявал. Като млад мъж и като заложник би ме наскърбило, ако се забавим на уреченото място, докато старшите служители и Сесай вече са там. Нека побързаме — завърши той и пришпори коня си.

Освен един коняр и трима слуги, Хейшичи бе единственият служител, който придружаваше Иеясу. Докато бързаше да не изостане от коня, той се просълзи заради своя господар, чието смирено търпение към жена му и скромна вярност към Двореца — ще рече, към Имагава Йошимото — очевидно трябва да му костват големи страдания.

Негов клетвен дълг на служител бе да освободи господаря си от оковите. Трябва да премахне това негово подчинение и да го възвърне на падащото му се по право място на господар на Микава. И за Хейшичи всеки ден, отминал без тази цел да е била постигната, бе ден на една малка измяна.

Докато бягаше, прехапал устна, той с просълзени очи даде пред себе си клетва.

Пред погледите им се показа ровът на крепостта. Щом пресякоха моста, дюкяните и къщите на простолюдието изчезнаха. Сред боровете стояха белите стени и внушителните порти на жилищата на Имагава.