Ейджи Йошикава - Тайко

Настъпи лято. Йошимото издаде от Сумпу заповед до войската да настъпи към столицата. Цял свят ококори очи в удивление пред огромното число и великолепното военно облекло на отрядите на Имагава. И заповедта накара малките и слаби области да се свият от страх. Посланието бе ясно и кратко:

Тези, които попречат на настъплението на войската ми, ще бъдат сразени. Онези, които я посрещнат радушно, ще бъдат зачитани.

След Празника на младежите наследникът на Йошимото, Уджидзане, остана да управлява в Сумпу и на дванадесетия ден на Петия месец главната войска, в изрядно снаряжение, потегли сред възгласите на народа на поход. Гледката на величествените воини, чийто блясък съперничеше с този на слънцето, приличаше на ярко изрисуван с картини развит свитък — флагове, знамена, бойни хоругви, въоръжение и доспехи. Войската навярно броеше двадесет и пет-двадесет и шест хиляди души, но нарочно я обявиха за четиридесетхилядна.

На петнадесети първите отряди влязоха в граничния град Чирю, а на седемнадесети наближиха Наруми и опожариха селата в тази част на Овари. Времето без прекъсване бе хубаво и топло. Браздите в ечемичените ниви и покритата преди с цветя земя бяха изсъхнали до бяло. Тук-там в синьото небе се издигаше дима на горящи села. Ала от областта на Ода не се чуваше и един пушечен изстрел. На селяните бе предварително наредено да се изтеглят и да не оставят нищо за настъпващите Имагава.

— Ако продължава тъй, крепостта Кийосу също ще бъде празна!

Сред еднообразието на тези мирни, равни пътища военачалниците и хората на Имагава усетиха тежината на доспехите си.

Тази вечер вътре в крепостта Кийосу лампите блестяха сред приглушения говор на обитателите. Приличаха на светлини, запалени тъкмо преди идването на страховита буря. Дърветата в двора на крепостта не трепваха и напомняха за странната неподвижност в самата среда на тайфун. А отвътре още не идваха никакви нареждания за обитателите на града. Нямаше заповед за оттегляне, за приготовление за обсада или по липса на каквото и да е друго, поне някакво успокоително известие. Търговците както обикновено отваряха магазините. Занаятчиите както винаги вършеха своята работа. Дори и селяните обработваха нивите си. Отпреди няколко дни обаче движението по пътищата бе спряло.

Градът малко поопустя. Ширеха се слухове.

— Чух, че Имагава Йошимото настъпва на запад с войска от четирийсет хиляди души.

Винаги, щом се срещнеха, неспокойните обитатели се залавяха за предположения относно бъдещата си съдба:

— Чудя се как ли господарят Нобунага възнамерява да защити града?

— Просто няма начин. Както и да го погледнеш, нашите отряди не възлизат дори и на една десета от силите на Имагава.

И посред всичко това виждаха военачалниците на рода един подир друг да преминават през града. Някои напускаха крепостта, за да отидат в окръзите, които оглавяват, но неколцина изглежда пребиваваха горе за постоянно.

— Навярно обсъждат дали да се предадат на Имагава или да заложат оцеляването на рода и да се бият.

Такива бележки на обикновените хора се отнасяха за неща, на които те не можеше да са свидетели, но обикновено не бяха далече от истината. Всъщност, през последните дни тъкмо този въпрос на няколко пъти поред бе ставал предмет на спор в крепостта. На всяко съвещание военачалниците се разделяха на две.

Защитниците на „сигурната линия“ и „оцеляването на рода преди всичко“ твърдяха, че най-разумно ще е да се предадат на Имагава. Спорът обаче не продължи дълго. Нобунага вече бе взел решение.

Единствената причина да свика съвещание на старшите служители беше не да се осведоми относно разумни планове за самозащита или средства за предпазване на Овари, а да ги извести за него. Щом разбраха решимостта на Нобунага, много от военачалниците сами се одързостиха и се върнаха окуражени по крепостите си.

След това Кийосу стана все така мирен като обикновено и броят на войниците там не нарасна забележимо. Както обаче можеше да се очаква, тази нощ Нобунага се буди безброй пъти, за да чете известията на пратените на фронта хора.

И на следващата вечер, веднага щом привърши с оскъдната си вечеря, Нобунага отиде в главната зала, за да обсъди с останалите бойното положение. Военачалниците, които още не си бяха тръгнали, постоянно пребиваваха край него. Никой не бе спал достатъчно и по бледите им черти се четеше решимост. Служителите, които не вземаха участие в обсъждането, се тълпяха в съседната стая и тази до нея. Хора като Токичиро бяха надалеч, седнали някъде през няколко на брой стаи. От две вечери, тази и предишната, бяха разтревожени и мълчаливи, сякаш с постоянно затаен дъх. И трябва много от мъжете тази вечер да са гледали към лампите и останалите наоколо си с мисълта: „Все едно сме при мъртвец.“