Йордан Йовков: Земляци

Те станаха и бързо се упътиха към лагера. Делчо се затече към село да вземе коня си. Той щеше веднага да замине.

Лагерът беше обзет сега от трескава суета и шум. От землянките войниците вземаха само това, което можеше да се носи: въжета, платнища, стойки. Всичко друго, необходимо и ценно преди малко, сега безжалостно се разхвърляше. Дъски, всевъзможни съдове, лампи, разноцветни дрипи, скъсани обувки — всичко това на всяка крачка се валя из земята. Войниците са възбудени, приказливи и весели. Но това е болезнено и нервно състояние, което под шегите и смеха крие голямо безпокойство. Между войниците ходи Буцов, стегнат, намръщен и важен. Ротата е вече готова: кухните и патронните сандъци са натоварени на конете, войниците са стегнати. Наблизо Варенов говореше с други офицери.

Делчо се появи на коня си, спря се и леко скочи. Земляците се отделят н отиват при него. Стоил се поотделя настрана с Делча и ниско му говори нещо. Другите се заплесват и разглеждат коня. Това е великолепно, силно и красиво животно: едър и строен, бял, като пряспа сняг, с трепетни и нервни членове, с живи и светли очи — тия големи и черни очи у хубавите коне, а които сякаш живее благородната скръб и скритият копнеж на пленник. Конят е нетърпелив, върти се, цвили и рие с крак земята.

— Ех, че кон! — говори Никола и посяга да го помилва. — Рита ли, Делчо?

— Не, не бой се.

— Ех, че кон! Делчо, как му е името? Делчо, залисай в разговора си със Стоила, не отговаря.

— Какво име ще има — обажда се Димитър. — Името му — кон…

— Не, има — казва Делчо и се усмихва. — Име има. Кардам се казва.

— Как, как се казва? — пита Никола. — Кардам.

— Карр — дам. Не е християнско име. Ама хубав е той, тоя Карр — дам! На мене да е! Аз, голубчик, за топ — чия съм роден. Да му се метна аз, че да гледаш — вятър, вятър!

Стоил се сбогува с Делча, развълнуван и с овлажнели очи. Делчо, също смутен, повежда коня си и подава ръка поред на земляците.

— Сбогом, земляк! — възторжено вика Никола и силно друса ръката на Делча. — Хубаво конче си имаш. Сбогом. Хайде дано да се видим пак!

Делчо се мята леко на коня, прави малък кръг, поздравлява още веднъж с ръка, усмихва се и бързо препусва. Той стои тъй здраво и стегнато, конят тъй припряно и буйно, но и послушно тича под него, че и човекът, и конят изглеждат като едно същество, красиво, силно и бързо.

Полкът беше тръгнал и главата на колоната беше далеч в полето. Иде ред на седма рота, войниците стават и тръгват. Отначало има разговори, движението е безпоредъчно, ту се засилва и ротата тъй се разтяга, че ония, които са назад, трябва да тичат, ту пък неочаквано спира и всички се трупат накуп. Но те скоро излизат на полето и тръгват свободно. Пред тях стои дълъг път, сключени хоризонти и това тъй напомня и се губи в миналото, щото на войниците се струва, че отдавна, много отдавна все тъй пътуват. Под товара на раниците си, всеки върви като че отделно за себе си. Разговорите престават. Непрекъснато се чуват топовните гърмежи, зловещо и страшно. От време на време Стоил се обръща назад. Делчо не се вижда вече. За последен път той го видя горе на хълма: бързо и плавно, като голяма бяла птица, той се стрелна с коня си в гората и се изгуби.

Разсъмваше се. Небето на изток все повече и повече побеляваше, тъмнината незабелязано се топеше, хоризонтът се разшири и избяга надалеч. Едвам сега войниците можаха да се видят едни с други и да разберат где са. Те бяха пътували цяла нощ. Не знаеха где отиват, но топовните гърмежи пред тях ставаха по-ясни и по-близки, срещаха големи кервани кола, в които лежаха ранени, с мрачни и окървавени лица. Край пътищата стояха запрегнати обози, артилерийски предници летяха напред с муниции, отиваха и се връщаха ординарци на запотени коне. И в цялата тая трескава бъркотия имаше една мъчителна и скрита тревога, като тежката задуха пред буря. Войниците чувствуваха, че става нещо не съвсем добро и че трябва да се бърза.

Тук те са от един — два часа. Раздадоха сухар, а след това и патрони. Войниците пълнеха паласките си, като разкъсваха патронните кутии. Поляната около тях цяла се покри с жълти картонени парчета.

Димитър и Илия са към края на ротата. В слабата още дрезгавина лицата им изглеждат изпити и пръстеножълти. Илия е уморен, но някак апатично спокоен, седнал е и гризе сухар. Димитър изважда от раницата си една долна риза, оглежда я и след това започва да я раздира на парчета. Тоя шум събужда Никола. Той беше задрямал наблизо, става и търка очите си с ръка.