Йордан Йовков: Земляци

Никола гледа учуден и смаян, без да може да разбере какво е това.

— А! Ранени са! Ранени! — говори ниско той. — Отиват назад. Ах, сиромасите, как се влачат!…

Близо до тях е застанал Буцов и също наблюдава. В тая минута, далеч до самата черта на хоризонта, се показва някаква верига. Черните фигури са приведени в обратна посока и цялата линия, подобно на вълна, огъва се и се полюшва назад. Над тях един след други се разпукват шрапнели, някакъв огнен вихър, които безпомощно ги шиба и гони пред себе си. И от тия черни човешки фигури, тъй бавни и малки под запаленото небе, иде сега горестното и тъмно страдание на една гибел.

— Лошо! — говори Буцов. — Туй са наши — отстъпват! Лошо. Работата май зле отива!

— Буцов! — извика сепнато някой отзад. Зад тях стоеше Варенов. Никой не беше видял кога беше дошел. Навярно той е чул думите на Буцов и затова го гледаше със светнали очи, ядосан и строг. Само със знак на ръката си той го вика при себе си, отива с него настрана и нервно и разпалено му говори нещо. Буцоа стои неподвижен и ням, като статуя. Варенов маха с ръце, говори ниско и предпазливо поглежда към войниците.

— Яде калая Буцов — говори Никола. — Ха така, голубчик, да те понарежат! Отстъпвали нашите. Кой ти каза, че отстъпват! Как така ще отстъпят!…

Горе на позицията, която беше пред тях, боят още беше слаб. Но и там гърмежите зачестяват, като шевни машини затракват картечници. Бурята се изви, премести се и се насочи право срещу тях.

Една граната падна наблизо, никой не е закачен, но чак до шипката, под която седят земляците, посипват се като сачми дребни камъчета и пръст. Гранатите падат вече начесто. Те още не убиват, падат настрана, но някак коварно И настойчиво дебнат, търсят, мъчат се да налучкат. Всеки нов удар можеше да бъде безпогрешен. Безспокойство и тревога настъпва между войниците. Никой не говори и не променя мястото си, но всеки чувствува, че повече не може да стои, че ей сега ще стане нещо непоправимо и страшно. Варенов излиза и се изправя пред ротата. Той е бледен, но спокоен, подпира се с двете си ръце върху саблята и често поглежда назад, където е дружинният командир.

Погледите на войниците са устремени в него, те чакат, уверени са, че той ще направи нещо. Но подпоручикът пред гранатите, които падат надалеч, сам стои в някакво недоумение. Стоил се връща откъм дружинния командир и говори нещо на подпоручика.

— Стани! Приеми вдясно! — високо командува Варенов.

Войниците стават. В същия миг се чува оглушителен трясък, пронизително пищи нещо във въздуха, чувствува се задушлива миризма, чува се тропот и болезнени викове. Без да разберат какво става, като че тласнати от някаква вихрушка, войниците се втурват напред, събират се накуп и се блъскат. Всички скоро се съвземат. Наблизо тичат изтървани коне, изплашени и с изкривени товари. Последният залп на гранатите беше попаднал право в картечната рота. Това място беше сега чисто и пусто, но там лежаха труповете на избити войници и коне. Те бяха много.

Слънцето се издигна и припече. Но кога беше изгряло и колко време се беше изминало от сутринта, никой не знаеше. Понякога цели часове минаваха незабелязано и бързо като минути, понякога пък имаше минути, по-мъчителни и по-дълги от цели часове.

Обикновено и нещо като правило беше досега, когато имаше сражение, да е и времето лошо. В такива дни валеше дъжд и тъмното безутешно небе, и разкаляната земя, и неприветните пейзажи — всичко даваше тия тежки и мрачни декори, сред които кървавата драма на боя не срещаше никакви контрасти. Но днес времето е хубаво: синьо и чисто небе, много слънце, полето зелено и свежо. Отвсякъде полъхва жизнерадостна и пищна красота, всеки цвят и всеки лъч е възторжен и властен вик на живота. А тук все пак умираха хиляди хора. Природата тоя път оставаше егоистична в своя празник, глуха и жестоко безстрастна.

Положението на резерва от минута на минута се влошаваше. Гранатите и шрапнелите не ги намираха сега, падаха настрана и по-надалеч, но всяка минута върху плътните купчини на войниците можеше да се изсипе също такъв неочакван и убийствен вихър, както преди малко върху картечната рота. Почнаха да падат и куршуми. Във въздуха замират слаби, плачливи звукове и тук — таме по земята се чуват тъпи и кратки удари, като от първите капки на дъжд. Имаше вече няколко ранени войници. Раниха в ръката и Буцова. От тая сутрин той не можеше да си избере и хареса място. Седнеше някъде и все му се струваше, че другаде е по-удобно и по-безопасно. Раниха го тъкмо когато за последен път си промени мястото.