Йордан Йовков: Земляци

— Името лошо, ама селото беше добро — казва Илия. — Де да си бяхме пак там!

Неочаквано високо над тях продължително и остро шуми нещо, като че минава голяма и тежка птица. Войниците се оглеждат и чакат. Надалеч, на около стотина крачки зад тях, се издига облак от черна пръст. Чува се гърмеж — граната. Това е твърде обикновено нещо, а щом е тъй далеч, безвредно е и дори забавлява.

— Изпи си кафето агата и добрутро ни казва! — говори Никола.

Но вдясно боят беше започнал вече. Там ниско и открито се простираха широки хълмове. Далеч някъде, ниско над земята, се явяват малки и кръгли бели облачета. Гърмежи идат оттам, но много по-късно. Това са шрапнели. Нови бели облачета, по няколко наведнъж, като китки, се появяват вместо изчезналите, Едвам сега там се забелязват черни правилни квадрати, които приличат на разорани ниви. Но това са колони от войници и тия черни карета тежко и бавно пълзят из полето, като някакви големи насекоми. Нова редица от шрапнели увисва точно над тях. Изведнъж правилните и сбити квадрати оживяват, разбъркват се, разнизват се като разкъсани броеници и пространството около тях се осейва с отделни хора. Те се лутат насам — нататък, събират се в куп, движат се пак напред, зачерняват се върху някакъв сипей и бързо се спущат и изчезват в дълбок, обрасъл с гора дол. Ни един човек не се вижда повече там. Но ниско над черната гора се нижат пак едно до друго белите облачета. Като че това не са шрапнели, изригнати из гърлата на далечни оръдия, а безопасни и малки огньове, които избухваха и угасваха по разни места из гората.

Никола, Димитър и Илия гледат внимателно и напрегнато на тази страна и се мъчат да намерят войниците, които бяха изгубили из очи.

— В гората влязоха — говори Никола. — Нищо не се вижда.

Димитър дълго време се взира и търси с очи.

— Ей ги! Ей ги! — вика той. — У, колко много! Из гористия дол, незабелязано кога, бяха излезли гъсти и дълги вериги. Извити като дъгата на лък, те се очертават нашироко и стегнато вървят напред. Сега белите облачета на шрапнелите се явяват ту пред, ту зад веригите. Разстоянието до тях е твърде голямо и не може да се видят лицата на тия хора, чертите, изражението им. Под високото небе те изглеждат много малки, еднакви една на друга черни фигури и ясно се вижда само как, приведени и като че загледани в земята, бавно и широко крачат напред. От тях иде странното и единствено впечатление, че те не обръщат внимание на хилядите шрапнели, не ги плаши бясната и свирепа стихия, която се подига и иде срещу тях. Те сякаш имат само една, спокойна и дори флегматична грижа да вървят.

Никола наблюдава движението на веригите и изпада в истински възторг.

— Господи! — говори той — какви момчета! Маладци! Вървят си, вървят си тъй…

Не минава много време и веригите се скриват — билото на хълма пречеше да се виждат. Но веднага боят достига невъобразимо ожесточение и сила. Пушки, картечници, топове — всичко се слива в едно, ечи, раздрусва земята — бесният рев на ураган, който люшка и чупи вековен някой лес. Всичко това надминава всяко понятие за човешка сила. Това е нова и непокорна стихия, свирепа, разюздана и хищна, еднакво опасна за свои и за чужди. Земляците стоят като вцепенени, лицата им са изопнати и бледни, очите блуждаят.

Внезапно гърмежите престават изведнъж, като че по даден знак. Една от тия странни и неочаквани паузи, каквито често настъпват в сраженията. Така понякога затихва за малко и най-свирепата буря и уморената стихия сякаш поема дъха си. Настъпва напрегната тишина. Сега дълбоко се врязват и завинаги остават в съзнанието впечатления, които друг път минават незабелязани: някоя пчела, която бръмчи над розовите цветове на шипката, тихият шум на тревата, разлюляна едвам от вятъра. Тая болезнена тишина трае минута, две. И ето далеч някъде, глухо и задавено, като че изпод земята, но все пак ясно, зачува се ура. Три пъти повторено ура. Тръпки минават по снагата на войниците, нещо души гърдите, очите се премрежват и овлажняват. Там свирят „Шуми Марица“.

Веднага след тая къса пауза боят пак започва, по-страховито и по-зловещо.

Някъде имаше пожар — гореше навярно някое село. Синкавият дим се разстилаше ниско над полето, през което по-рано бяха преминали веригите. От някое време насам Димитър гледаше нататък.

— Никола! — говори ниско и плахо той. — Никола, я виж! Туй що е бе, таквоз, какви са тия хора?

Димитър показа с ръка. Из синкавия дим, който като полупрозрачна мъгла стои над полето, виждат се черните силуети на хора. Те са много, разпръснати по един или на малки групи, вървят по различни пътища, но всички се връщат назад. Те вървят много бавно, почти стоят на едно място, приведени, някак странно изкривени, колебливи и безпомощни — по-скоро призраци, отколкото хора.