Йордан Йовков - Земляци

— Е, виждаш ли? Неша пак ще си вземе когото иска.

И Стоил спира очи на Делча и слага голямата си и тежка ръка върху рамото му. През всичкото тона време Илия мълчи. Той е полегнал на едната си ръка, крие се зад Никола и гледа в земята. В село той беше един от пропадналите съперници на Делча. Никола знае много работи, поглежда го от време на време, колкото да го сплаши, но не издава нищо. Все пак Илия се чувствува неловко. Никола разбира това и за да го спаси, опитва се да даде друга насока на разговора.

— Знам я аз нея, Неша — започва той, — знам я! Че всеки ден съм бил на воденицата. Една крачка е от гората!

Той поклаща глава, чуди се нещо, цъка с езика си и се усмихва.

— Дявол момиче! — продължава той. — Остави, че и мене лъжеше. Отивам, знаеш, някоя вечер; тя такава засмяна, чевръста и шета. Лицето й бяло, бяло, а очите й като сливи. „О, добре дошел, бай Никола! Седни, бай Никола!“ Сядам аз и поприказваме със стария. Ставам да си ходя. Не, не бива, та не бива! Стой, казва тя, Неша, ще направя кафе, има и ракия. И се смее. Сядам аз, седя час, два, че и три. Где ще усетиш как върви времето, когато ти е добре! Връщам се най-сетне в гората и що да видиш: на гнезда, на гнезда изсечено, най-хубавите издънки, гледал съм ги и съм ги пазил като деца. Изсякъл ги човекът без сърце, като че заклал хора. Иди, че го гони! Ах, Нешо, Пешо — думам си. — С татул ме поиш ти, момиче, с татул!

— Е, че какво е крива Неша? — пита Делчо.

— Какво ли? Разбрах аз всичко, само късно. Този черният дявол, Ананий… нали са роднина? Надумват се двамата — тя да ме залисва във воденицата, а тон да краде дърва.

Тая история е известна и Никола много пъти я е разказвал. Но все пак тя развеселява и разсмива всички. Илия се изправя, не се крие повече и от всички най-много се смее.

— Ами ракията биваше ли я? — пита той. — С татул, а?

Дори и Димитър, ако и предпазливо, и той се шегува с Никола, който сам беше се поставил в смешно и глупаво положение, но поласкан от ефекта на разказа си, търпеше закачките.

Но шегите и смехът скоро престават; лицата още са усмихнати, но всички мълчат и унесено гледат пред себе си. Така минават две, три и повече минути, най-после Никола изведнъж се сепва, изправя се и насмешливо гледа другите.

— Ехе! — говори той — какво се умислихте… Всички сте в Брешлян сега, зная. Голубчик! — обръща се той към Делча — и ти си там!

Делчо подига очи, гледа Никола и смутено и виновно се усмихва.

— Ах, сиромаха! — говори Никола — в очите му я виждам, Неша. Цяла — целеничка Неша е в очите му! Ах, сиромаха!

— А ти защо си оставил такваз брада? — пита Делчо съвсем не на място, смутен и объркан още повече.

— А, то е друга работа. Защо ли? На страх врагам, голубчик, на страх врагам! Вашта е лесна: скрий се зад баира и гърми отдалеч — я видипРтурчин, я — не. Нашто е друго: ей тъй, гърди с гърди! Ако не се облещиш и не си страшен, турчинът лесно ще ти види работата. Тъй. А сега да излезем…

— Къде? — пита Стоил.

— Вън. Горе, до окопите да идем. Слушайте! Много лае днес Байчовото куче. Ще има нещо! Той погледна пак Делчо и се усмихна.

— Тъй, голубчик! Гърди с гърди…

Никола излиза навън. След него стават Димитър и Илия. Димитър се спира до вратата и се обръща. Отдавна той се готви да каже нещо.

— Никола право казва — почва той, — таквоз, при Кайпа като касапи се мушкахме. Дето се казва, таквоз, за косите се заловихме…

Вън гръмва висок смях.

— Та там оскубаха косата, на Митка я! — обажда се Никола и гърлесто се смее.

Те се отдалечават, през тънкия смях на Илия дочува се силният и тежък бас на Никола.

— Голубчик! — вика той. — Митко! Ела с нас де! Стига си лъгал!

Димитър слуша, гледа земята, обиден и засрамен. Безбройните бръчки на лицето му чертаят болезнено и искрено страдание, цялата му фигура като че още повече се смалява, безпомощна и жалка. Това е един от тия редки случаи, когато Димитър се чувствува унизен и измъчен до болка от закачките на Никола. Той стои на вратата на землянката, колебае се и не знае Да върви ли, или да остане.

— Иди с тях — говори кротко и съчувствено Стоил. — Иди. И ние ще додем подир малко с Делча.

Димитър излиза. Делчо не забелязва нищо от това и продължава да мълчи.

— Ти да не вярваш на Никола — говори Стоил, — остави го, той си е такъв!

— Че кой му вярва! Аз сам си знам.

— Имаш ли писмо?

— Имам. А, чакай, щях да забравя — говори Делчо. — Гледай, щях да забравя — повтаря той и търси из всичките джебове.

— Има ли за Неша? — пита Стоил.