Йордан Йовков: Земляци

Стоил, Илия и Димитър следят играта на Никола. В тая минута те се гордеят с него.

— Кой е тоя, дето води хорото? — пита Димитра един непознат войник. Той има големи и увиснали жълти мустаци, пуши с лула, която постоянно тъпче с палеца си, без да я снема от устата си.

— А, кой е тоя, дето води хорото, брадатият? Димитър бави отговора си.

— Наш е… земляк… От Брешлян. Димитър говори въздържано, но все пак в гласа му ясно звучи въпросът: „Какво ще кажеш, а?“

— От Брешлян, казваш? Гледай го ти! А на мен разправяше, че бил казак, Ама играе челякът… Юначага!…

Ананий напряга последните си сили, той играе, вее тъй лудо и под око следи за ефекта. Но никой вече не го гледа, той се пуща, отива настрана и бърше лицето си с червена кърпа. Усмивката изчезва от лицето му, наедно с другите той гледа Никола, но в очите му има страдание и ненавист. И тоя път Ананий е победен.

Хорото става все по-буйно и по-голямо. Лицата на всички проясняват, очите блещят, всички се чувствуват близки и сърдечно добри. Никола изпада в някакво вдъхновено и юнашко увлечение, размахва фуражката си и всеки път, когато премине покрай Стоила, високо се провиква:

— Хвани се на хорото, земляк! Не му мисли!…

Той преминава напред, хорото се люшва и Стоил го изгубва от очи. Но през натрупаните войници той вижда войника, който свири на кавал. Лицето на кавалжията е неподвижно и безстрастно, като че мисълта му е някъде далеч. Мелодията бърза, прелива се, вълнува и трогва. И пред очите на Стоила се мярка ту мегданът в Брешлян, зима, хорото до черковните порти, ту поляната извън село, пак хоро, зелена трева и разхвърляни по нея черупки от червени яйца.

Мръква се и небето потъмня и тук — там се появиха звезди. Едвам сега хорото свърши и войниците се разотидоха по землянките.

До късно тая нощ земляците стояха будни в землянката си. Няма свещ, но на огнището гори огън. Цялата вътрешност на землянката е тъмна и само лицата са наполовина ярко осветени, половината в тъмни рязко очертани сенки. Никола е полегнал на ръка, а върху него, също като по-малък брат, е сложил глава Илия. Очите и на двамата са широко разкрити и мечтателни, каквито биват у хора, които доскоро са слушали нещо привлекателно и хубаво. И наистина, Димитър току — що беше свършил една приказка и сега щеше да почва втора. Той е срещу Никола и Илия, а до него, съвсем скрит в сянката, е Стоил. Димитър седи с подбити под себе си нозе и като притваря очи и сбира вежди, продължително смуче цигарата си и нарочно продължава тая пауза, за да се наслади от достигнатия успех и да доведе вниманието до най-голямо напрежение, най-после той изпуща облак тютюнев дим и започва: „Имало едно време двама братя: Гудо и Агу — до“…

Неусетно и незабелязано пролетта стигна пълния си разцвет и зимата се забрави, като отколешен и тежък сън. Поляните около лагера, неприветни и голи доскоро, сега весело се зеленееха, покрити с млада и свежа трева. Откъм северната страна имаше широк хълм. Там минаваше железопътната линия и от двете й страни беше гората. От някое време насам бяха поправили тая линия и докато гората беше безлистна, черна и оредяла, през нея ясно се виждаше всеки трен, който минаваше. Сега идеше същият продължителен шум на колелетата, но тренът вече не се виждаше и само белите кълба от пара чертаеха за минута пътя му из гъстата и къдрава шума. Но имаше едно място, което пролетта като че беше разхубавила с най-щедра и разточителна ръка. Това беше продължението на долината под лагера. Зелената равнина на ливадите беше изпъстрена с хиляди цветя. Имаше ярки макове, раз — лени в широки, сякаш кървави потоци, сини метличини, бели лайкучки и жълти като злато глухари. Върху светлата зеленина тия цветя бяха разхвърляни и размесени, като разноцветните петна на някоя мозайка.

Бяха тия първи пролетни цветя с ведро и синьо небе, с кристален въздух, с меко и нежно слънце, което още не пече, тия дни, които възбуждат, опияняват и пораждат неутолима любов към живота. Но все пак тая пролет беше странна: нямаше птици, полетата бяха безлюдни и пусти, без стада и без орачи. Щом времето се поправи, сраженията започнаха отново. Всеки ден почти се чуваха глухи, като че подземни топовни гърмежи. Войната продължаваше и никога тия гърмежи не са звучали тъй зловещо и тъй болезнено жестоко.

по-рано войниците от лагера мислеха, че зимата е, която ги задържа толкова на едно място. И сега, макар че имаха специална задача да охраняват морския бряг, те гледаха на това като на временна и второстепенна работа и чакаха всеки ден да заминат напред. Тая неизвестност ги измъчваше, всеки ден донасяше нови безпокойства и войната като че нямаше да има край. Никола ставаше още по-нервен, лесно се дразнеше, и по-често търпеше наказания от Буцова. Но лошото настроение у него идеше нарядко, като внезапен припадък, и бързо преминаваше. Той, Димитър и Илия прекарваха все пак безгрижно и леко.