Йордан Йовков: Земляци

Никола, Димитър и Илия се случиха в една от първите редици и можеха да виждат всичко. Отначало те следяха внимателно службата, но подир обикновената литургия доде молебенът, а след него — панихидата. Службата се продължи с часове и като че нямаше да има край. Те се умориха, не слушаха нищо вече, скрито се прозяваха и често се отпущаха ту на единия, ту на другия си крак. Но панихидата стигна до това място, когато започват да се пеят ирмосите. Те имат хубава и трогателна мелодия. Вниманието изведнъж става общо, престава и най-малкото движение, никой дори не се покашлюва. Командирът на полка не беше изменил мястото си, но едва сега като че ли се забелязваше колко той е неподвижен и благоговейно строг. Настъпва напрегната и тържествена тишина. Слънцето сипе ярки потоци от лъчи, вятърът леко развява знамето, за минута блясват ярките бои и златните букви и когато след службата настъпи къса пауза, ясно се чува тихият шум на копринения плат.

Стоил пее хубаво. Гласът му е сипкав и дори развален, но понякога, особено в по-ниските ноти, той изведнъж прозвучава задушевно и топло, разливат се меки басови струи, изпълнени с молба, упование и някаква кротка скръб. Това просто и безизкуствено пеене неволно и властно завладява, вълнува и трогва.

— Господи! — пее високо Стоил. — Отпада душата ми от униние, утвърди мен в твоите слова… Алилуйя!

Между всички, които са около него, Стоил е най-висок и най-едър. Но в цялата му фигура има сега нещо угнетено и скръбно. Той е приведен много, шинелът му е смачкан и отзад издигнат, ръкавите му са извънредно къси и откриват китките и ръцете му, големи и груби. Двамата певци си служат с един и същи требник. Когато Стоил свърши, без да погледне настрана, подава требника на другаря си и като допява края на ирмоса, привежда се ниско, прави широк размах с ръка, прекръства се, задържа дясната си ръка на гърдите и остава тъй, неподвижен и загледан в земята. Той има изглед на човек, изтръпнал и вцепенен в някакво голямо страдание.

Тишината е все така напрегната и дълбока. Слънцето ослепително блещи върху златните одежди на свещеника, върху пагоните и саблите на офицерите. Като в някаква просъница, знамето се раздипля, развява се и едва чуто прошумява. Никола, Димитър и Илия не снемат очи от Стоила. Никола има строго, свирепо лице, а Димитър и Илия гледат с широко разкрити очи и разтворени уста. Те не внимават и не слушат, когато пее друг псалт. Те чакат, когато доде ред на Стоила. Когато той се прекръства — кръстят се и те. Ето Стоил поема пак требника и запява:

— Заблудих се, като изгубена овца. Запази твоя раб, господи, защото не съм забравил заповедите ти! Алилуйя!

Тоя път ирмосите се пееха не на черковнославянски, а на български език. Всяка дума получаваше по-ясен и по-дълбок смисъл и когато пееше Стоил, като че това беше лична негова изповед. Никола, Димитър и Илия чувствуват това, става им мъчно и за него, и за себе си, но в същото време тях ги обзема примирението пред една неотвратима воля и тая сладостна и спокойна скръб, която изпитват всички, които трябва да умрат за нещо велико и скъпо.

Дългата служба се свършва. Но сега идва ред на речите, най-напред говори поп Върбан. От чисто духовна тема той изведнъж преминава в политиката, прави възторжен и лиричен апотеоз на българския войник и след това свирепо се нахвърля върху всички велики сили и тая велика безпътица, която се казва Европа. Той, както се виждаше, има много нещо събрано на сърцето си, но погледът на полковника често се спира върху му, поп Върбан си спомня ограниченията на цензурата и започва да приказва тъй двусмислено и неясно, че войниците почти нищо не разбират. Подир него говори командирът на полка. Още преди да почне, той спира строг и продължителен поглед върху войниците, от който веднага настъпва ледено мълчание. Полковникът пристъпва, обръща се ту на една, ту на друга страна, върху саблята му падат тежките бантове на шарфа. Той прави жестове, които приковават, и след това изговаря думите си отсечено и тъй натъртено и рязко, като че с усилие захвърля нещо далеч пред себе си.

— Войникът — говори той по едно време — трябва да бъде храбър, послушен, издръжлив… Но той трябва да има още една добродетел: той трябва да бъде и търпелив. Войници! Трябва търпение, търпение и търпение!

Полковникът свършва и офицерите се разотиват по местата си. Настъпва облекчение, движение из редовете и лек шум. Стоил незабелязано беше взел отнякъде раницата и пушката си и се връщаше в строя. Лицето му е още бледно и съсредоточено. Никола, Димитър и Илия го посрещат мълчеливо само с очи, но в тия неми погледи има много умиление и любов. Димитър се върти неспокойно на мястото си, явно е, че той иска да каже нещо и не може да се въздържи. Стоил е в първата редица, Димитър се навежда близо до него и ниско му шепне: