Йордан Йовков: Земляци

— Стоиле!

— Е!

— Помниш ли… таквоз… сушавата година. За дъжд молебен правихме. При могилата де, в сушавата година…

— Е, че какво?

— Текна ми… Ти, таквоз… пак тъй пееше…

Никола чува всичко, усмихва се, но нищо не казва. В погледа му няма и сянка от насмешка и предизвикателство. Той е сериозен и някак унесен в себе си.

Прозвучават високи и напевни команди. Почваше се парадът.

най-после всичко се свърши и войниците се завърнаха в лагера. Никола е поуморен и зачервен от маршировката, снема паласките си и сърдито ги захвърля в землянката.

— Търпение, търпение и търпение! — говори той. — А ти се надяваш за мир!

Никола се сърди, дразни Димитра и подигравателно имитира гласа му и изражението на лицето му.

— Ще ни съобщят… таквоз… че има мир… Чу ли сега? На ти тебе сега таквоз. Таквоз с таквоз!

— Е, че какво… ще търпим — говори Димитър и прави явно усилие да не каже и тоя път „таквоз“

— Търпи, казак, атаман будеш! Търпи ти, Митко. Косата няма да ти побелее. Аз не мога. Желязото, като желязо, и то се изтрива…

Неочаквано над тях се зачуват викове на жерави. Всички обръщат очи нагоре и ги търсят. Войниците от близките землянки се събират на групи, викат високо ония, които са вътре, и гледат към небето.

— Ей ги! — вика Илия и показва с ръка. — Ей ги! Също като ле… Лято, значи. Гледай, също ле!

Високо под тънките бели облаци минава ято жерави. Те са наредени, като всякога, в две редици под остър ъгъл, обърнат с върха си към север. Това прилича на голямо ръкописно „Л“ и, както обяснява Илия, означава лятото, което иде.

— Много високо не са — говори Никола. — Аз да гръмна — ударям някой. Ей тоя, подирния.

— Ударяш го, ама да стои — казва Димитър. — Той гледа нагоре и настойчиво повтаря: — Не стои, а хвърчи… Не стои, а хвърчи.

— Нека си хвърчи той. Аз и тъй съм ги бил. Бум! и — баста!

Димитър повече не се препира.

— Право към нас отиват — говори тихо той. — Право към Брешлян, нали, Илия?…

— Хем наистина! Право към Брешлян!

Една внезапна и луда радост обзема Илия, той сваля фуражката си, размахва я с ръка и загледан подир жеравите, високо се провисва:

— Хей! Много здраве! Много здравеее!…

Тоя вик се подзема от целия почти лагер. Подига се глъчка, шум и наблизо, и надалече подема се и се повтаря, като ехо, само това:

— Хо — хо — хо! Много здраве! Много здраве!

Земляците гледат още подир жеравите. Стоил досега не беше казал ни дума и като че още повече притихна. Никой нищо не говори, всички стоят неподвижни и запазват първите си пози. Жеравите се отдалечават все повече и повече и виковете им по-слабо и по-рядко се чуват. Никола снема най после очи, кашли се някак пресилено и без нужда и влиза в землянката. Но той много малко се бави вътре. Бог знае имаше ли някаква работа там, или не. Той се изправя пред вратата и гледа пак в небето. Лицето му е изменено. Вместо предишното надуто самодоволство стои сега едно страдалческо изражение, накривената фуражка и воинствените му бакембарди го правят смешен. Всичко това като че е фалшиво и чуждо сега, както веселата маска на клоун, когато под нея самият човек плаче.

— Виждат ли се, Илия? — пита той и гласът му потреперва.

— Едвам, едвам… отидоха!

Илия престава да гледа, усмихва се пресилено, бавно нахлупва фуражката си и повтаря:

— Отидоха!

В лагера се подигна глъчка. „Строиха се! На чорбаа!“ — викаха дневалните. Ротите се строиха и тръгнаха към селото. Хранеха се при кухните, мястото на които лесно се познаваше между развалините по гъстия дим, който се издигаше над тях. Никола и Илия останаха в лагера. Един малък, сух и черен войник се показа на вратата на една землянка.

— Хайде! Готово! — извика им той.

Никола и Илия отидоха при него и влязоха в землянката. Тоя войник е Ананий, също техен земляк, но той е тръбач на ротата и затова живее наблизо около Буцова. Ананий е суетен и тщеславен човек, завижда тайно на Никола и се мъчи да му подражава. Тия дни той беше намерил една костенурка в гората, днес беше я сготвил и за да постави на изпитание Никола, покани го на обяд. Да се яде такава гозба беше цял подвиг, а у Димитра само мисълта за това възбуждаше не само отвращение, но и някакъв религиозен ужас. Но Никола разбра коварството на Ананий и се съгласи, а според него и Илия. Ананий беше намерил отнякъде и вино.

В лагера и в селото беше настъпила една странна и дълбока тишина: тъкмо в това време войниците се хранеха.