Йордан Йовков: Земляци

Стоил отдавна е готов. От тая сутрин той като че не може да се застои на едно място; обикаля около землянката, влиза и излиза оттам, подканя Никола и Димитра да бързат, после бавно и замислено се разхожда, излиза наблизо вън от лагера, спира се и продължително гледа в полето. Снегът бързо се топи. На много места е разкъсан, нечист и зацапан по краищата.

Откриват се вече на много места дълги ивици от черна и мокра земя. Из всички долове тръгват потоци с жълта и мътна вода. Ниско над земята, гдето няма сняг, и над разкаляните пътища, се дига бяла пара. Земята се пробужда, стоплена от слънцето, обляна с хиляди потоци. Като че топла кръв избива и се струи из нейните жили, протягат се и се разкършват могъщите и членове, чувствуват се равномерните удари на изполинския и пулс.

Стоил се завръща към землянката. Колкото повече усилия той е употребил, за да се стегне и облече по-добре, толкоз по-малко е успял. Ремъкът му е много стегнат, шинелът му е станал още по-къс и тесен, цялата му фигура изглежда сега по-разкривена, некрасива и тромава. Но днес той е друг: очите му блещят, трескаво е възбуден и дори весел.

— Какво време а, Никола? — говори той. — Какво време!… Виж какво прави белият вятър.

— Ще си иде снегът… Още ден — два — земи си лятото. Ама да си сега в гората и да гледаш. Всичко пощурява… тревата расте, пъпките растат. Ей тъй — на, с очи се вижда как растат… Хе! — разпалва се Никола. — Хубаво е там! Вземи си пушката, вземи си кучето — и баста!

— Не може сега, забранено е.

— Забранено… Нека си е забранено. Ние да знаем по-добре кое трябва да се бие и кое не. В гората, приятелю, горският е и цар, и господ.

Илия се завръща отнякъде и изведнъж, като че из земята се изправя при тях.

— О, Илия! Голубчик! — посреща го възторжено Никола. — Намери ли го?

— Ананий го няма. Ама аз влизах в землянката… тенджурата ври на огъня…

— А, ври! Харашо, брат, харашо! Будем кушат. Само ти да не избягаш. Май си такъв гражданин.

— Фелдфебелят заповяда да ти кажа. Утре си караул.

Илия казва това наглед равнодушно и спокойно, но той чака и с усмихнати и дяволити очи следи Никола. А Никола като че не чува и продължава да нарежда раницата си, но ръцете му затреперват, той все не успява да намести добре едни сгънати надебело бели навои. Изведнъж той кипва, блъсва ядосано раницата и се изправя.

— Пак аз ли! Няма да ида! Нека ме обесят, ако искат. Онзи ден не бях ли аз! по-онзи ден не бях ли пак аз? Кажи, не бях ли? Какво се хилиш…

Илия престава да се усмихва, черви се и наистина се обижда.

— Що се караш на мене… Аз не зная, фелдфебелят заповяда. Кажи му, каже, да е готов.

— Казал той. Ред няма ли тука? Ред няма ли, а?

Никола се навежда, прибира захвърлената раница и отново се залавя за работа. С фелдфебела той отдавна е в обтегнати отношения. Буцов говори, че не може да търпи войник, който си позволява да възразява и иска много да знае. Никола е уверен пък, че Буцов просто му завижда, че е по-грамотен от него, по-образован, и главното, че е по-представителен — това вече всички го виждат! Тая мисъл го успокоява донякъде и той най-после успява да намери място за навоите в раницата.

— Туй вече много стана — говори той малко по-спокойно, но упорито, — много стана! Я си помислете откога е туй тегло. Право да си кажа, вече не мога.

— Никола има право — намесва се и Димитър. — Много стана, много. Душица не остана, и силица…

— Ще ми притъмнее някога на очите и — баста! Замръкнал съм, а не съм осъмнал. Ако ме видиш, пиши ме!

Стоил слуша, добродушно и кротко усмихнат.

— Где ще идеш? — обажда се той. — Котката ако рече да бяга — най много до плевника ще иде. Где ще идеш? Можеш ли се показа в село?

Никола мълчи, наведен над раницата си.

— В гората ще иде! — засмя се Илия.

— И в гората може. Не е да не зная. И колибата ми стои.

— Аз там, до колибата де, имам една нива — започна Стоил с друг, по-сериозен тон, защото бурята беше вече преминала. — Онази година бях я сял с кукуруз. Сега на, трябва да се сее. И с жито. Хубаво жито става подир кукуруза. Само трябва по-честичко да се сее. Хаджи Павел казваше: „Кога сееш, на вола под копитото трябва да има седем зърна: три са за мишките, три — за птичетата и едно — за тебе“…

— Хе! тънка сметка — говори Никола, — и едно стига, а! Хубаво! Хубаво, ама тази година и толкоз не ще има. Кой ще ти сее? Нали тъй, Димитре, кой ще сее?

— Тъй ами, кой щи сее… — съгласява се Димитър и навежда очи.

— Хайде, пак старата песен! Я се оставете! — казва Стоил. — И аз го знам, не виждам ли. Кое време е? Сега всеки на нивата си трябва да е.